Пътуването на инкубусите беше страхотно нещо. Скоростта, с която Джон ни върна вкъщи, без да се налага второ подтикване от чичо, бе изумителна. Напуснах стаята на Ейбрахам и се озовах в своята, преди Ридли да успее да изтрие протеклата и размазала се по лицето й спирала.
Цигулката още свиреше концерта Каприз 24 на Паганини, когато влязох вътре.
Двайсет и трета глава
„Дейри Кийн“
На следващия ден валеше и в закусвалнята „Дейри Кийн“ течеше вода отвсякъде, сякаш мястото най-накрая се беше предало на природните стихии. По-депресиращото беше, че чичо Макон дори не си направи труда да ме накаже. Очевидно положението бе напълно отчайващо и без да се налага да ме заключва в стаята ми. Което си бе доста лош знак.
Дъждът валеше навсякъде в „Дейри Кийн“ — и отвън, и отвътре. Водата се изливаше от тавана, минаваше през леките пукнатини, спускаше се по стената като бавно ручейче от сълзи под кривата снимка на служителя на месеца — момичето бе очевидно настояща или бивша мажоретка на гимназия „Джаксън“; трудно бе да се каже, защото от един момент нататък те всички започваха да изглеждат по един и същи начин.
Не си струваше да се плаче за никого. Вече не.
Огледах почти празната закусвалня, докато чаках Линк да се появи. Никой не излизаше навън в дни като този, дори и мухите. Не ги винях.
— Сериозно, не можеш ли да го спреш? Писна ми от този дъжд, Лена, и мириша на мокро куче. — Линк се появи изневиделица и седна срещу мен. И наистина изглеждаше като мокро куче.
— Тази миризма няма нищо общо с дъжда, приятелю — усмихнах му се аз.
За разлика от Джон Линк все още бе в достатъчна степен човек, така че природните условия му влияеха. Той зае обичайната си поза, облягайки се назад на стената, като създаваше впечатлението за човек, който всеки момент ще заспи.
— Не е от мен — казах аз.
— Да бе. Защото от декември насам тук имаме само слънце и сладки пухкави котенца, мъркащи по улиците.
Гръмотевица раздра небето. Линк демонстративно завъртя очи.
Намръщих се.
— Предполагам вече си чул, че открихме убежището на Ейбрахам. Книгата не беше там. Поне не успяхме да я намерим.
— Досетих се. И сега какво? — въздъхна той.
— План Б. Наистина нямаме друг шанс.
Джон.
Не го казах на глас. Свих ръката си в юмрук на пейката до мен.
Отново се разнесе гръм.
Аз ли го предизвиквах? Не знаех дали аз бях причината, или времето отвън правеше нещо с мен. Още преди седмици бях загубила представа за настроенията си и как влияят на другите и на средата около мен. Втренчих се в дъжда, който се стичаше капка по капка в червената пластмасова кофа в центъра на стаята.
„червена пластмасова кофа
събира сълзите й“
Опитах се да се отърся от това, но не можех да спра да гледам в кофата. Водата капеше в нея от тавана ритмично. Като сърдечен удар или стихотворение. Списък с имена на мъртъвци.
Първо Макон.
После Итън.
Не.
Баща ми.
После Макон.
След това Итън.
И сега Джон.
Колко души вече бях изгубила? Колко още щях да изгубя? Щях ли да изгубя и Джон? Щеше ли Лив някога да ми прости? Имаше ли още значение?
Гледах капките, падащи по мазната маса пред мен. С Линк мълчахме, седнали пред нагънатите салфетки и натрошения лед в пластмасови чаши. Във витрината имаше студено, плуващо в мас месо, което никой дори не мислеше да яде. Когато не бе у дома, при майка си, Линк вече дори не се преструваше, че се интересува от храна.
Сега се опита да ме разведри.
— Хайде, Лена. Джон знае какво прави. Той е голямо момче. Ще вземем книгата и Итън ще се върне, независимо колко налудничаво звучи този план.
— Не съм луда. — Не знам на кого го казах, на Линк или на себе си.
— Не съм казал, че си.
— Казваш го винаги когато имаш възможност.
— Да не мислиш, че не искам той да се върне? — попита ме Линк. — Да не мислиш, че ми е готино да мятам кошове, без да има кой да ми каже, че нищо не става от мен или че главата ми е огромна? Обикалям с Бричката из Гатлин, надувам радиото до дупка и усещам, че няма никаква причина да го пускам въобще. Няма смисъл да слушам музика без него.