— Знам, че е трудно, Линк. Знаеш, че разбирам това, повече от всеки друг.
Очите му се навлажниха и той отпусна глава, взирайки се в мазната маса между нас.
— Вече дори нямам желание да пея. Момчетата от групата говорят за разпускане. „Холи Ролерс“ ще приключат като отбор по боулинг. — Линк изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Май не ми остава нищо друго, освен да отида в колеж или на някое още по-ужасно място.
— Линк, не говори така.
Ако той отидеше в колеж — дори да беше Държавният колеж в Съмървил — това щеше да означава, че краят на света наистина бе настъпил, независимо колко пъти Итън се опитваше да го предотврати.
Се бе опитвал.
— Може би не съм толкова смел, колкото теб, Лена.
— Разбира се, че си. Оцелял си толкова години у вас, с майка си, нали? — Опитах се да се пошегувам, но той не беше в настроение.
Сякаш говорех на себе си.
— Може би просто трябва да се предам, когато шансовете за победа са лоши — както сега.
— Какви ги дрънкаш? Шансовете ни винаги са били лоши.
— Аз съм този, който винаги се прецаква. Аз съм този, който получава най-ниската оценка и после се проваля дори на поправката през лятното училище.
— Вината не е твоя, Линк. Ти помагаше на Итън да ме спаси.
— Приеми го. Единственото момиче, което някога съм обичал, избра Мрака пред мен.
— Рид те обича. Знаеш го. И като стана дума… — Почти бях забравила защо го повиках тук. Той още не знаеше. — Ти не разбираш. Рид…
— Не искам да говорим за нея. Не е било писано. И преди никога нищо не се получаваше. Трябваше да знам, че няма да излезе нищо от това.
Линк млъкна, защото камбанката на вратата звънна и времето спря — сред вихър от яркорозови пера и лилави нанизи с мъниста. Да не споменавам черната очна линия и молива за устни и всичко друго, което можеше да бъде подчертано и посипано с лъскав прах или изрисувано с всевъзможните цветове на козметичната дъга.
Ридли.
Едва успях да кажа мислено името й и се хвърлих от мястото си към нея, за да я прегърна. Знаех, че ще дойде — аз я бях открила в убежището на Ейбрахам, но беше различно да я видя тук, в безопасност, да се придвижва между масите в закусвалнята. Почти я съборих от осемсантиметровите й платформи. Никой не умее да ходи на високи токове като братовчедка ми.
Лена…
Тя използва Келтската нишка, докато заравяше лице в рамото ми. Усещах само мириса на лак за коса, душ-гел и захар. Във въздуха около нас хвърчаха бляскави искрици, паднали от неизвестното лъскаво мазило, с което бе покрито тялото й.
Мрак или Светлина, това никога не бе имало значение за нас. Не и за наистина важните неща. Все още бяхме семейство и отново бяхме заедно.
Странно е да сме тук без Итън. Съжалявам, братовчедке.
Знам, Рид.
Тук, в „Дейри Кийн“, сякаш тя най-накрая разбра какво бе станало. Какво бях загубила.
— Добре ли си, хлапе? — отдръпна се Ридли назад и ме погледна в очите.
Поклатих глава, докато очите ми се насълзяваха.
— Не.
— Някой ще ме осветли ли какво става тук? — Линк имаше вид, все едно всеки момент щеше да припадне или да повърне, а може би и двете.
— Опитвах се да ти кажа. Намерихме Ридли, затворена в една от клетките на Ейбрахам.
— Нали знаеш, като паун. — Тя не погледна към него и се зачудих дали е така, защото не иска, или защото още не смее да го направи. — Наистина красив и секси, но паун…
Никога не разбирах какво ставаше между тях. Не мисля, че някой би могъл дори и те самите.
— Хей, Рид… — Линк беше блед, дори за четвърт инкубус. Сякаш някой току-що го бе ощипал по лицето.
Тя му прати въздушна целувка през масата.
— Изглеждаш добре, захарче.
Той запелтечи.
— Ти изглеждаш… изглеждаш… нали знаеш.
— Знам — намигна му Ридли и се обърна пак към мен. — Да се махаме оттук. Мина прекалено много време, не мога да правя това повече.
— Какво да правиш? — успя този път да каже без заекване Линк, въпреки че сега лицето му бе червено като пластмасовата кофа под течащия таван.
Ридли въздъхна и лапна една близалка.
— Ехо, аз съм Сирена, малкия. Лошо момиче. Трябва да съм сред своите.
— Ейбрахам? Този дърт козел? — поклати глава Ридли.