Кимнах.
— Това е планът.
Поне доколкото имахме нещо, подобно на план.
Въздухът бе мрачен и светлините от тавана в бар „Изгнание“ сякаш го правеха още по-мрачен, вместо да осветяват.
Не винях Ридли, че бе поискала да дойдем тук. Това бе първото място, където бе пожелала да дойдем, когато бе станала Мрак.
Но ако не си от тъмните чародейци, определено не бе най-отпускащото местенце в света. През повечето време трябва да внимаваш да не поглеждаш някого в очите или да не се усмихнеш в погрешната посока.
— И ти смяташ, че ако пратиш на твоя възлюбен „Книгата на луните“, това ще му помогне да ритне камбаната на обратно, така ли?
Линк изръмжа от своя стол. Той бе настоял да дойде с нас, за да ни пази, но му личеше, че мрази този клуб дори повече от мен.
— Внимавай, Рид. Итън не е ритнал камбаната. Просто не е във форма за известно време.
Усмихнах се. Линк можеше да ми казва, че Итън ни е напуснал завинаги, но не търпеше някой друг да го твърди. Това означаваше, че поне за него Ридли вече не беше една от нас. Тя наистина го бе изоставила и наистина бе станала Мрак.
Беше външна.
Линк го усещаше.
— Трябва да отида до тоалетната — поколеба се той, защото не искаше да ме оставя сама. Всички наоколо като че ли си имаха някакъв бодигард до себе си. Моят случайно бе четвърт инкубус със златно сърце.
Ридли изчака, докато той се отдалечи достатъчно и вече не можеше да ни чува.
— Планът ти не струва.
— Не е вярно.
— Ейбрахам няма да замени Джон Брийд за „Книгата на луните“. Джон вече не го интересува, след като Общият ред е възстановен. Прекалено късно е.
— Не можеш да си сигурна.
— Забравяш, че прекарах повече време, отколкото съм искала някога с Ейбрахам през последните месеци. Той беше доста зает. Висеше всеки ден в тази лаборатория на Франкенщайн, като се опитваше да разбере какво се обърка с Джон Брийд.
— Това означава, че ще го иска обратно, значи ще ни даде книгата. А ние искаме точно това.
Ридли въздъхна.
— Чуваш ли се какво говориш? Той не е добър човек. Не искаш да му дадеш Джон в ръцете. Когато Ейбрахам не режеше и не лепеше крила на прилепи, се срещаше тайно с един зловещ плешив тип.
— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретна? Това не стеснява кръга.
— Не знам… Ангел? Ангело? Нещо, свързано с църква.
Прилоша ми. Чашата в ръката ми се вледени. Ледените частици се полепиха по върховете на пръстите ми.
— Ангелус?
Тя се взе резенче картофче от черната купа на бара и го пъхна в устата си.
— Точно той. Обсъждат някакъв супертаен проект. Така и не чух подробностите. Но този тип ужасно мрази смъртните и си е лика-прилика с Ейбрахам.
Какво правеше член на Висшия съвет на пазителите с кървав инкубус като Ейбрахам Рейвънуд? След това, което Ангелус се бе опитал да направи на Мариан, знаех, че е чудовище, но мислех, че е някакъв вид фанатичен лунатик. Не някой, който бе готов да заговорничи с Ейбрахам.
И все пак очевидно не за първи път плановете на Ейбрахам и на Съвета на пазителите съвпадаха. Чичо Макон го бе споменал веднъж, точно преди процеса на Мариан.
Поклатих глава, докато обмислях чутото.
— Трябва да кажем на Мариан. След като се сдобием с книгата. Затова, ако нямаш по-добра идея, ще отидем да се срещнем с Ейбрахам и да осъществим размяната. — Изпих каквото бе останало от замръзналата си сода и тръснах рязко чашата на бара.
Тя се разби в ръката ми.
В бара настана пълна тишина и усетих как всички очи се вперват в нас — нечовешки очи, някои златисти, други черни, сякаш самите Тунели се взираха в мен. Извърнах глава от гледката.
Барманът направи гримаса и аз погледнах с периферното си зрение към вратата, очаквайки да видя чичо Макон. Барманът обаче продължаваше да ме зяпа.
— Ама и ти имаш едни очи…
Ридли ме погледна.
— Нейните ли? Едното от тях не върши много работа — каза тя небрежно. — Знаеш как става.
Седяхме на местата си, нервни и притеснени. В клуб като „Изгнание“ не беше много добре да се привлича излишно внимание, не и когато имаш само едно златно око.
Барманът ме гледа още известно време, после кимна и провери часовника си.
— Аха… Знам как става. — Този път той погледна към вратата. Вече вероятно се бе обадил на чичо ми.