Този издайнически плъх.
— Ще имаш нужда от много голяма помощ, братовчедке.
— За какво говориш, Рид?
— Изглежда, че отново ще трябва да спасявам задника ти — избърса небрежно тя счупените стъкълца от бара.
— Как да ме спасяваш?
— Остави това на мен. Ще видиш, че не съм просто едно красиво лице. Е, определено съм и това — усмихна се Ридли, но не беше съвсем убедителна. — Всичко това и едно наистина много красиво лице.
Струваше ми се, че и тя е започнала да говори с недомлъвки. Зачудих се дали изчезването на Итън е започнало да й се отразява, както на нас.
Инстинктите ми бяха точни за едно нещо.
Чичо Макон се появи на вратата като по часовник и бях прибрана у дома, в стаята си, преди да успея да я попитам.
Двайсет и четвърта глава
Ръката, която люлее люлката
Ридли ни чакаше зад най-далечната редица крипти, които — съдейки по броя на захвърлените бирени бутилки в храстите, също бяха любимо място на младежите от окръг Гатлин. Не можех да си представя да се мотая тук доброволно. В „Градината на вечния покой“ все още усещах следите от присъствието на Ейбрахам. Нищо не се бе променило от времето, когато той призова Бесовете само седмици преди Осемнайсетата луна. Предупредителни знаци и жълта полицейска лента оформяха лабиринт между изпотрошените мавзолеи, изкоренените дървета и напуканите надгробни плочи в новата част на гробището. Сега Общият ред бе възстановен, тревата вече не гореше и не съхнеше, а скакалците бяха изчезнали. Но другите белези бяха все още тук, стига да знаеш къде да ги търсиш.
Съгласно традиционния ред в Гатлин най-лошите щети бяха вече прикрити под пластове нова пръст, върху която сега стоеше Ридли. Ковчезите бяха отново заровени, а гробовете затрупани. Не бях изненадана. Не можеше да се очаква добрите граждани на Гатлин да оставят прекалено дълго навън скелетите.
Рид разви поредната черешова близалка и я размаха драматично.
— Готов е. Метнах въдицата, пуснах стръвта и той я налапа — усмихна се тя на Линк. — Също като теб, захарче.
— Нали знаеш какво казват: „Присмял се хърбел на щърбел“ — не й остана длъжен той.
— Знаеш, че ухая на глазура на торта. Защо не дойдеш и ще ти покажа колко съм сладка? — размаха тя дългите си розови нокти като хищна птица.
Линк отиде до Джон, който се бе облегнал на един плачещ ангел, разцепен точно по средата.
— Казвам това, което виждам, маце. И те надушвам добре и оттук.
Цял ден Линк си подхвърляше с Ридли повече от закачки, типични за четвърт инкубус. Сега, след като вече бе приел факта, че тя се е върнала, сякаш живееше само за да си разменят обиди с нея. Ридли му обърна гръб, ядосана, че той й бе върнал тъпкано заяждането.
— Трябваше само да се върна за малко в Ню Орлиънс и накарах Ейбрахам да яде от ръката ми.
Трудно ми беше да си го представя, а и Джон явно не се върза на думите й.
— Очакваш да повярваме, че си омагьосала Ейбрахам с твоите близалки? Ти и някоя сладкарска верига, така ли?
Ридли се нацупи.
— Разбира се, че не. Но трябваше да измисля нещо. Затова се запитах кой е толкова глупав, че да прави каквото кажа и да ми играе по свирката? — Тя прати въздушна целувка на Линк. — Нашият малък Линкубус, естествено.
Челюстта на Линк се стегна.
— Говориш пълни глупости.
— Трябваше само да кажа на Ейбрахам, че съм използвала Линк и чувствата му към мен, за да се внедря в глупавия ви малък кръг и да науча още по-глупавия ви малък план. После му се оплаках, задето ме бе държал като домашен любимец в клетка. Разбира се, казах му, че не го виня. Кой не би искал да съм до него постоянно?
— Това въпрос ли е? Защото с радост ще ти отговоря — сопна й се Линк.
— И той не се ядоса, че си избягала от златната си клетка? — попита Джон.
Ридли отговори леко нервно, явно се бе засегнала.
— Ейбрахам знаеше, че не бих стояла вътре, ако намеря начин да се измъкна. Аз съм Сирена, не ми е в природата да бъда покорявана. Казах му, че съм използвала силата си за убеждение върху момчето му за поръчки и съм го убедила да ме пусне. Не свърши добре. Ейбрахам просто взе по-голяма клетка за него.
— Какво друго му каза?
Исках да разбера дали имахме някакъв шанс да получим книгата. Въртях гердана с талисманите си на пръста си, опитвайки се да не мисля за спомените, свързани с тях.