— Итън? Какво стана? Да не промени решението си?
— Мамо… Отвън е гробище.
— Така е.
— И ние сме…
Обратното на живи. Тъкмо започвах да го осмислям.
— Да, сме… — усмихна се тя, защото нямаше какво друго да каже. — Остани тук, колкото време ти е нужно.
Погледна към книгата си и затвори страницата.
— Данте е на същото мнение. Изчакай, докато го осмислиш. — Погледна към книгата и потърси отново страницата. — „La notte che le cose ci nasconde.“
— Какво?
— „Нощта, която крие тайните си от нас.“
Гледах я как продължи да чете наум, потънала в магията на книгата. Осъзнах, че нямам голям избор, отворих вратата и пристъпих навън.
Наистина ми бе нужно време да възприема всичко, както са нужни поне няколко минути, за да привикнат очите към слънчевата светлина. Оказа се, че отвъдният, другият свят бе точно това — друг свят. Гатлин точно в средата на гробището, където мъртъвците от града си имаха своя версия на Деня на вси светии. Само дето той изглежда продължаваше по-дълго от един ден. Слязох от верандата на тревата, за да се уверя, че тя наистина бе тук. Розовите храсти на Ама бяха засадени там, където винаги си растяха, но цъфтяха отново, спасени от рекордната жега, която ги бе убила, когато се стовари върху града.
Зачудих се дали цъфтяха и в истинския Гатлин. Надявах се. Ако Лилум бе спазила обещанието си, със сигурност беше така. Вярвах, че го е направила.
Лилум не беше нито светлина, нито мрак; не беше добро или лошо. Тя беше истината и балансът в най-чистата форма. Не смятах, че е способна да излъже или че би захаросала истината заради мен, дори малко. Понякога ми се щеше да го бе направила.
Разхождах се из прясно окосените морави, минавах покрай познатите къщи, разпръснати из гробището, като че някое торнадо ги бе вдигнало право от Гатлин и ги бе пуснало тук. И не бяха само къщите, имаше и хора.
Опитах се да се насоча към главната улица, инстинктивно търсейки път номер 9. Исках да открия кръстовището, по което да взема отбивката към „Рейвънуд“. Но другият свят не работеше така и всеки път, щом стигнех края на редиците от гробищни парцели, се озовавах там, откъдето бях тръгнал. Гробището просто продължаваше в кръг. Не можех да изляза от него.
Тогава осъзнах, че трябва да спра да мисля в границите на улици и да започна да мисля за гробове, парцели и крипти.
Ако исках да стигна обратно в Гатлин, нямаше да се получи с разходки. Не и с обиколки по път номер 9. Това бе пределно ясно.
Какво бе казала майка ми? Представи си къде искаш да отидеш и просто отиди там. Само това ли наистина стоеше между Лена и мен? Моето въображение?
Затворих очи.
Лена…
— Какво правиш тук, момче? — Погледна към мен от верандата си, няколко къщи след нашата, мис Уинифред. Метеше. Беше облечена в розовия си халат на цветя, който носеше и през повечето време, когато беше жива. Когато ние бяхме живи.
— Нищо, госпожо — отвърнах смутено аз.
Надгробната й плоча бе точно зад нея, с магнолиево дърво, издълбано над името й и под думата „свята“. Наоколо имаше много магнолии. Предполагам, че магнолиевото дърво бе еквивалентът на червената врата в другия свят. Без него човек бе никой.
Мис Уинифред забеляза, че я зяпам, спря да мете и изсумтя:
— Добре тогава, по-добре си гледай пътя.
— Да, госпожо. — Усетих, че целият се изчервих. Знаех, че няма да успея да си се представя никъде другаде, докато тези стари изпитателни очи ме гледаха.
Оказа се, че в Гатлин дори улиците на този друг свят не бяха място за освобождаване на въображението.
— И стой далеч от моравата ми, Итън. Тъпчеш бегониите ми — добави тя. Това беше. Сякаш се мотаех из нейната собственост обратно там, в смъртния Гатлин.
— Да, госпожо.
Мис Уинифред кимна и продължи с метенето, все едно бе обикновен слънчев ден на улицата със старите дъбове, където се намираше в действителност нейната къща в града.
Но аз не можех да й позволя да ме спре. Пробвах се на старата циментова пейка в края на нашата редица от гробищни парцели. Опитах и на сенчестото място зад живия плет по края на гробището. Дори поседях с гръб, облегнат на парапета на нашия парцел за известно време.
Не успявах да си представя завръщането си в Гатлин — не повече, отколкото си представях как се прибирам обратно в гроба си.