— Казах му, че по-скоро ще заложа на него, отколкото на вас, пичове. — Ридли се усмихна сладко на Линк. — Нали знаеш колко обичам победителите? Естествено, Ейбрахам повярва на всяка моя дума. И защо не? Аз съм толкова убедителна.
Линк изглеждаше така, сякаш щеше да я метне до другия край на гробището.
— И Ейбрахам ще бъде там? Днес? — Джон все още не й вярваше.
— Ще бъде. От плът и кръв. Разбира се, използвам тези термини доста свободно — сви рамене Ридли. — Мнооого свободно.
— И той се съгласи да ме размени за „Книгата на луните“? — попита пак Джон.
Ридли въздъхна и се облегна на стената на криптата.
— Е, технически беше нещо по-скоро като „Щом са толкова глупави да повярват, че ще замениш Джон за книгата, нека се възползваме, но, разбира се, ти няма да го направиш“. И после май се разсмяхме. И после май пихме и имаше заклинания. Всичко ми е като в мъгла.
Линк скръсти ръце на гърдите си.
— Работата е там, Рид, че няма как да знаем дали не си казала същото нещо и на него? Душата ти е тъмна като въглен. Откъде да знаем… — застана закрилнически пред мен — на чия страна си всъщност?
— Тя е моя братовчедка, Линк — казах аз, но въпреки това не бях сигурна в отговора. Ридли отново бе тъмен чародеец. Последния път, когато предложи да ми помогне, се озовах в капан, и тя ме отведе право при майка ми и Седемнайсетата ми луна.
Но също така знаех и че ме обича. Поне доколкото един тъмен чародеец може да обича. Поне доколкото Ридли можеше да обича някой друг освен себе си.
Ридли се наведе към Линк.
— Добър въпрос, захарче. Жалко само, че нямам никакво намерение да му отговарям.
— Предполагам, че в някои от близките дни сам ще разбера отговора — намръщи се Линк, а аз се усмихнах.
— Нека ти подскажа малко — обади се Рид. — Този ден няма да е днес.
И сред вихър от искрящ блясък и мирис на бонбони Сирената, която той обичаше и мразеше до полуда, изчезна.
Смрачаваше се, когато оставихме Лив и чичо Макон в кабинета, заровени във всяка чародейска книга, в която бяха успели да намерят нещо написано за Блудниците и историята на „Рейвънуд“. Лив бе убедена, че Итън се опитва да се свърже с нас, и бе твърдо решена да открие начин, за да общуваме и ние с него.
Всеки път, когато слизах долу, тя си записваше някакви бележки или настройваше смахнатата си джаджа, с която измерваше нивото на свръхестествените честоти. Мисля, че отчаяно се опитваше да намери решение, което да не включва размяната на Джон за „Книгата на луните“. Не я винях.
Чичо Макон също го искаше, макар да не го признаваше. Преглеждаше всеки дневник и всеки албум с изрезки, които можеше да намери за идеи за други места, където Ейбрахам можеше да е скрил книгата.
Затова не можех да му кажа какво правехме. Вече знаехме как се отнасяше Лив към идеята за размяната на Джон с „Книгата на луните“. А и чичо Макон нямаше да се довери на Ридли.
Казах му, че искам да посетя гроба на Итън, а Джон е пожелал да дойде с мен. Линк ни чакаше на гробището.
Небето вече бе тъмно и едва различавах някакъв гарван, който се рееше в небето над нас и грачеше, докато вървяхме към най-старата част на „Градината на вечния покой“. Потръпнах. Този гарван сигурно беше някакво знамение, но нямаше как да знаем дали е за добро, или за лошо. Или всичко щеше да се развие добре и на края на деня щяхме да имаме „Книгата на луните“ и шанс да си върна Итън, или щяхме да се провалим и да загубим и Джон.
Джон Брийд не бе любовта на живота ми, но бе любовта на нечий друг живот. Двамата бяхме прекарали няколко мрачни месеца заедно, когато той и Ридли сякаш бяха единствените хора, с които можех да говоря. Той вече не бе същото момче. Беше се променил и определено не заслужаваше да се върне към живота си с Ейбрахам. Не пожелавах това на никого.
В какво се бях превърнала?
„сделки с живот
който не е мой
тази сделка е нещастие
с прекалено
висока цена“
Джон не ме поглеждаше. Дори Линк гледаше само напред, в пътя пред нас. Имах чувството, че са разочаровани от мен, задето съм такава егоистка.
Аз бях разочарована от себе си.
Положението е такова, какво е, и аз съм такава, каквато съм. Не съм по-добра от Ридли. Искам това, което желая най-много на света.
Независимо от мрачните си мисли обаче, продължавах да вървя. Опитах се да не мисля повече за тези неща, докато следвах Джон и Линк през дърветата. По-голямата част от „Градината на вечния покой“ бе в процес на възстановяване до състоянието си преди атаката на Бесовете, но не и най-старата част от гробището. Не бях идвала тук от нощта, когато земята се разтвори, покривайки тези хълмове с разлагащи се трупове и оголени кости. Труповете ги нямаше, но земята все още бе преобърната, големи дупки се виждаха на местата на гробовете, заобикалящи поколения членове на рода Уейт от Гражданската война насам. Въпреки че Итън не беше тук.