И слава богу.
— Цялата тази работа смърди — каза Линк, който вървеше с тежка крачка нагоре по хълма, с градинските си ножици в ръка. — Но не се тревожи. Пазя ти гърба. Той няма да те отведе в своята вмирисана дупка. Не и без бой. Не и докато си имам тези бебчета — размаха той ножиците си.
Джон бутна Линк настрани.
— Остави тези неща, здравеняко. Няма да успееш да доближиш достатъчно до Хънтинг, за да подрежеш тревата край краката му. А ако Ейбрахам ги види, ще ги използва, за да ти пререже гърлото, без дори да ги докосва с ръка.
Линк сръга на свой ред Джон и аз отстъпих назад, за да не се претърколя надолу по хълма, ставайки косвена жертва на техните закачки.
— Е, добре, но те ми помогнаха да се измъкна, когато ходих до дома на онзи тип, Обадайя, и се спречках с човека прилеп. Само не ме убивай, чародеецо.
— Чакай малко — сепна се изведнъж Джон и спря на място. Обърна се и към двама ни. — С Ейбрахам шега не бива. Нямате представа на какво е способен. Не мисля, че някой изобщо има. Не ми се пречкайте и ме оставете да се разбера с него. Вие сте подкрепление, в случай че Хънтинг или твоето гадже ни създадат проблеми.
— Рид е на наша страна, забрави ли? — напомних му аз.
— Поне така се предполага. И не ми е гадже — стисна зъби Линк.
— От моя опит мога да кажа, че единствената страна, на която застава Ридли, е нейната собствена. — Джон прекрачи една счупена статуя на молещ се ангел, свил ръце в юмруци. Всички изпотрошени ангели наоколо ми се струваха лошо знамение.
Линк изглеждаше ядосан, но не каза нищо. Той изглежда не понасяше някой друг освен него да критикува Ридли. Чудех се дали нещата някога наистина ще приключат между тях, независимо как.
Двамата с Джон вървяха между изпочупените ковчези, изпопадали клони и изтръгнати стволове на дървета, докато стигнахме до огромната дупка точно зад старата крипта на Хъни Кът. Стараех се да не изоставам, но те бяха инкубуси, така че нищо не можех да направя — не знаех заклинание от типа Клониране като инкубус, с което да не им отстъпвам.
Но скоро нямаше да има значение, защото „разходката“ ни приключи.
Ейбрахам ни очакваше.
Или влизахме право в капана му, или той щеше да попадне в нашия. Време беше да разберем.
Ейбрахам Рейвънуд стоеше от далечната страна на дупката. Носеше дълго черно палто и цилиндър; беше се облегнал на едно разцепено дърво с отегчен вид, като случайно мотаещ се наоколо пътник.
„Книгата на луните“ бе пъхната под мишницата му.
Въздъхнах с облекчение.
— Донесъл я е — казах тихо аз.
— Но още не е в нас — измърмори Линк.
Облечен в черно поло и кожено яке, Хънтинг стоеше до своя прапрапрадядо и духаше плътни кълбета дим към Ридли. Тя се закашля и размаха ръка, за да отблъсне дима от червената си рокля, поглеждайки с омраза към чичо си.
Имаше нещо притеснително в това да я видя така — облечена в червено, стояща до тези двама кървави инкубуси. Надявах се Джон да греши и тя наистина да е на наша страна — не само заради мен, но най-вече заради чувствата на Линк.
И двамата я обичахме. Не можеш да си забраниш да обичаш някого, дори и да искаш. Това е бил проблемът на Женевиев с Итън Картър Уейт.
Това е бил проблемът на чичо Макон с Лила, на Линк с Ридли. Вероятно дори на Ридли с Линк. Любовта беше причината всички тези възли да започнат да се разплитат.
— Донесъл си я — провикнах се аз към Ейбрахам.
— А ти си го довела. — Ейбрахам присви очи при вида на Джон. — Ето го моето момче. Толкова се тревожех за теб.
Джон се напрегна.
— Не съм твоето момче. И никога не те е било грижа за мен, така че спри да се преструваш.
— Това не е вярно. — Ейбрахам се държеше така, сякаш чувствата му бяха наранени. — Вложих много време и енергия в теб.