— Прекалено много, ако ме питаш — вметна Хънтинг.
— Но никой не те пита — отряза го Ейбрахам.
Хънтинг стисна злобно зъби и метна цигарата си в тревата. Не изглеждаше доволен. Което означаваше, че вероятно ще си изкара гнева върху някого, който не го заслужаваше и не го очакваше. Всички бяхме подходящи кандидати.
Джон изглеждаше отвратен.
— Искаш да кажеш, когато се отнасяше с мен като с роб и ме използваше да ти върша мръсната работа? Благодаря, не се интересувам от този вид енергия.
Ейбрахам пристъпи напред, черната му тясна вратовръзка, вързана на фльонга на врата му, се развя от лекия вятър.
— Все ми е едно от какво се интересуваш или не. Ти имаш мисия и когато вече не си годен за нея, няма да ми бъдеш полезен повече. Мисля, че и двамата знаем как се отнасям към нещата, които вече не са ми от полза — усмихна се самодоволно той. — Гледах как Сарафина изгаря и единственото, което ме притесняваше, бе пепелта по палтото ми.
Казваше истината. И аз бях гледала как майка ми изгаря. Не че бях възприемала Сарафина по този начин. Но когато чух Ейбрахам да говори така за нея, почувствах нещо, а дори не знаех какво е.
Жал? Съчувствие?
Нима изпитвам жал към жената, която се опита да ме убие? Възможно ли е?
Джон ми бе казал, че Ейбрахам мрази чародейците също толкова, колкото и смъртните. Не му бях повярвала до този момент. Старият Рейвънуд бе студен, пресметлив и зъл. Той наистина бе дяволът или поне най-близкото до него нещо, което бях срещала.
Джон надигна глава и се провикна към Ейбрахам.
— Просто дай книгата на приятелите ми и аз ще остана с теб. Такава е сделката.
Ейбрахам се разсмя, книгата бе все така на безопасно място в ръката му.
— Условията се промениха. Реших все пак да си я задържа. — После кимна към Линк. — Както и новия ти приятел.
Ридли спря да смуче близалката си.
— Той не ти трябва. Безполезен е — повярвай ми.
Тя лъжеше.
И Ейбрахам го знаеше. Зловеща усмивка се разля по лицето му.
— Както желаеш. Тогава можем да нахраним с него кучетата на Хънтинг, когато се приберем у дома.
Някога Линк щеше да отстъпи назад, уплашен до мозъка на костите си. Но това беше преди Джон да го ухапе и животът му да се промени. Преди Итън да умре и всичко да се промени.
Сега гледах Линк, застанал редом до Джон. Той нямаше да отиде никъде, дори да бе уплашен. Онзи Линк вече го нямаше.
Джон се опита да застане пред него, но той го спря.
— Мога да се защитавам сам, приятелю.
— Не ставай глупав — сопна му се Джон. — Ти си само четвърт инкубус. Което означава, че си една наполовина силен колкото мен, без чародейската кръв.
— Момчета — щракна с пръсти Ейбрахам, за да привлече вниманието им. — Всичко това е много трогателно, но е време да продължим. Имам работа за вършене и хора за убиване.
Джон изпъна рамене.
— Няма да тръгна никъде с теб, освен ако не им дадеш книгата. Напоследък общувах с някои доста могъщи чародейци. Вече сам решавам какво да правя.
Способностите на Джон бяха изумителни — той колекционираше силата на другите чародейци, щом се докоснеше до тях; така, както Ейбрахам колекционираше своите жертви. Вече беше попил силата на Ридли за убеждаване, някои от моите способности като Самородна, да не споменаваме онези, които бе взел от други чародейци, които неволно се бяха допирали до него. Ейбрахам сигурно се чудеше какви ли сили бе събрал Джон.
И все пак започнах да се паникьосвам. Защо не бяхме отвели Джон обратно в Тунелите да събере още сили? Как бях могла да си помисля, че имаме шанс да измамим Ейбрахам?
Хънтинг погледна към него и бе явно, че двамата безмълвно си казаха нещо — някаква обща тайна.
— Нима? — Ейбрахам пусна „Книгата на луните“ в краката си. — Тогава защо не дойдеш тук и не я вземеш?
Джон знаеше, че това е някакъв номер, но въпреки това тръгна към тях. Искаше ми се Лив да беше тук, за да види колко смел бе той. Но от друга страна се радвах, че не беше тук. Защото самата аз едва имах сили да го гледам как пристъпва все по-близо към древния инкубус, а не бях момичето, което го обичаше.
Ейбрахам протегна ръката си и изви китката си, сякаш въртеше дръжка на врата. И с това едничко движение всичко се промени. Джон се хвана за главата, все едно някой току-що я бе разбил отвътре с чук, и се строполи на колене.