Инкубусът свали шапката си и я разклати с едната си ръка, като внимаваше да не отпуска другата, която продължаваше да държи гърлото ми здраво притиснато.
— Винаги съм казвал, че един купон не е истински, докато някой не избухне в пламъци.
Чичо ми се изправи на крака, черната му коса бе разрошена, а зелените му очи светеха още по-ярко от преди.
— Съгласен съм с това.
Светлината в небето се усили и вече осветяваше Ейбрахам като някакъв гигантски прожектор. Докато се взирахме към него, лъчът избухна в ослепително бяло, разделяйки се в два хоризонтални снопа чиста енергия.
Ейбрахам се олюля и закри очите си. Желязната му хватка се отпусна и тялото му падна в гниещата пръст.
Времето сякаш спря. Всички гледахме замаяно как белите лъчи се разпростират по небето. Освен един от нас.
Линк раздра пространството, преди да успеем да реагираме — и се материализира отново за частица от секундата, като истински професионалист. Не можех да повярвам. Единственият път, когато го бе направил пред мен, направо се стовари върху ми и ме размаза като палачинка.
Не и този път.
В пространството се разкри пукнатина, на сантиметри от Ейбрахам Рейвънуд.
Линк извади затъкнатите в колана на дънките му градински ножици и ги вдигна над главата си. Заби ги в сърцето на Ейбрахам, преди старият инкубус дори да осъзнае какво се случва.
Черните очи на Ейбрахам се разшириха от изумление и той се втренчи в Линк, мъчейки се да остане жив, докато червените капки се стичаха по остриетата на ножиците.
Линк се наведе към него.
— Целият този „дизайн“ не е бил напразно, мистър Рейвънуд. Аз съм най-доброто и от двата свята. Хибрид инкубус със собствена бордова навигация.
Ейбрахам се закашля отчаяно, очите му бяха вперени в почти смъртното момче, което го бе победило. Най-накрая тялото му се строполи на земята, а откраднатите преди толкова време от научната лаборатория ножици стърчаха от гърдите му.
Линк застана над тялото на кървавия инкубус, който ни бе преследвал така упорито и дълго. Онзи, с когото не бяха успели да се справят няколко поколения чародейци.
Ухили се на Джон и кимна.
— Зарежи цялата тази инкубуска простотия. Ето как го правим ние, смъртните.
Двайсет и пета глава
Вратата на смъртта
Линк застана над тялото на Ейбрахам, наблюдавайки как то се разпада на малки частици от нищо. Ридли дойде до него и преплете ръката си в неговата.
— Вземи ножиците, Hot rod. Може да ни потрябват, ако ми се наложи да се измъквам от някоя клетка някой ден.
Линк издърпа любимото си оръжие от това, което бе останало от тялото на кървавия инкубус.
— Искам да използвам възможността да благодаря на ръководството на гимназия „Джаксън“. Стойте в училище, деца — заяви тържествено той и пъхна ножиците обратно в колана на дънките си.
Джон пристъпи до него и стовари ръката си на рамото му.
— Благодаря ти, че спаси задника ми. По твоя начин, като смъртен…
— Знаеш, имам някои умения все пак — ухили се доволно Линк.
Чичо Макон изтупваше панталоните си от пръстта.
— Не мисля, че някой би оспорил това твърдение, мистър Линкълн. Добре изиграно. Точността на появата ви бе безпогрешна.
— Откъде знаеше, че сме тук? — попитах аз. Да не би Ама да бе видяла нещо и да ни бе издала?
— Мистър Брийд бе достатъчно любезен да остави бележка.
Обърнах се към Джон, който подритваше смутено пръст с ботуша си.
— Казал си му къде отиваме? Ами плановете ни? Какво стана с онази част, в която се съгласихме да не казваме нищо на чичо ми?
— Не съм му казал. Бележката бе за Лив — отговори той свенливо. — Не можех да изчезна, без да се сбогувам с нея.
Линк поклати глава.
— Сериозно, пич? Още една бележка? Защо просто не остави карта?
Това беше втори път, в който гузната съвест на Джон и една от бележките му бяха довели Лив — или в този случай чичо ми — до него.
— Всички трябва да сте благодарни за сантименталните наклонности на мистър Брийд — каза чичо ми. — В противен случай предполагам, че тази вечер щеше да има доста трагичен резултат.
Линк сръга Джон.
— И все пак си лигльо.
Спрях да ги слушам.
Защо Лив не може да си държи устата затворена?