И в този момент друг глас прозвуча в главата ми.
Мисля, че определено не е редно да обвиняваш Лив за своите грешки. Бях като ударена от гръм. Чичо ми никога преди не бе използвал Келтската нишка, за да общува с мен. Явно бе получил това умение след трансформацията си в чародеец.
— Но как…?
— Знаеш, че способностите ми постоянно се променят. Боя се, че тази се появи неочаквано — сви невинно рамене той.
Наистина? Мислеше, че можеш да се оправиш сама с Ейбрахам, на гробището?
— Но откъде знаехте къде сме? — попита Джон. — Това не го бях написал в бележката.
О, господи…
— Чичо Макон? Да не би да можеш да четеш мисли?
— Хъм… доста ми е трудно — щракна чичо ми с пръсти и Бу се появи на хълма. Като познавах чичо си, това бе на практика признание.
Усетих как косата ми се повдигна на раменете, когато лек вятър се завихри около мен. Опитах се да се успокоя.
— Шпионирал си ме? Мисля, че се бяхме разбрали за това!
— Това беше преди ти и приятелите ти да решите, че можете сами да се преборите с Ейбрахам Рейвънуд — повиши глас той. — Не си ли научи вече урока?
„Книгата на луните“ лежеше в калта, Луната на корицата й гледаше право към небето.
Линк се наведе да я вдигне.
— Не бих направила това, Hot rod — обади се Ридли. — Нямаш чак толкова инкубуска същност в себе си.
Тя вдигна книгата и допря близалката до устните си, все едно я целуна.
— Не искаме тези хубави ръце да изгорят, нали?
— Благодаря ти, маце.
— Не ме наричай…
Линк грабна близалката от ръката й.
— Да, да, знам…
Гледах как се взираха един в друг. Всеки идиот можеше да види, че са влюбени, но май те бяха единствените двама идиоти, които не го виждаха.
Сърцето ми се сви и се сетих за Итън.
„липсващото парче
сърцето ми
спомените ми
аз
другата половина
липсващата половина
спри“
Не исках да мисля по този начин, не исках да пиша стихотворения, дори само наум, когато чичо ми можеше да ги чуе. Трябваше да отправя съвсем различно послание.
— Рид, дай ми я.
Тя кимна и ми подаде „Книгата на луните“. Книгата, която почти бе убила Итън и после чичо Макон. Книгата, която винаги вземаше повече, отколкото даваше. Част от мен искаше да я хвърли в огъня и да гледа как тя гори, макар да се съмнявах, че нещо толкова обикновено и смъртно като огъня може да я унищожи.
И все пак опитът може би си струваше, ако така щяхме да попречим на дори още само един човек да я използва, за да нарани някой друг — или себе си. Но Итън се нуждаеше от нея и аз му вярвах. Каквото и да правеше, вярвах, че той не би я използвал, за да нарани някого. И не бях сигурна, че в момента можеше да навреди на себе си.
— Трябва да я отнесем на гроба на Лила.
Чичо Макон ме изгледа, непозната смесица от тъга и тревога се бе появила в очите му.
— Добре.
Познавах този тон. С него угаждаше на желанията ми.
Тръгнах към гроба на Лила Уейт, намиращ се до празния парцел, където добрите хорица от Гатлин вярваха, че е погребан чичо ми. Ридли изпъшка драматично.
— Супер. Още време за мотаене в зловещо гробище.
Линк съвсем небрежно я прегърна през раменете.
— Не се тревожи, маце. Аз ще те пазя.
Ридли го погледна със съмнение.
— Ти ще ме пазиш? Нали осъзнаваш, че отново съм тъмен чародеец?
— Предпочитам да мисля, че си някъде по средата, от сивата страна. Така или иначе, днес съм великодушно настроен. Току-що разгромих чародейската версия на Галактикус, хиперзлодея на всички инкубуси.
Рид тръсна русо-розовата си коса.
— Каквото и да означава това.
Спрях да ги слушам и тръгнах целеустремено през гробището, притискайки „Книгата на луните“ до гърдите си. Чувствах топлината, която тя излъчваше, сякаш кожената корица можеше да изгори мен.
Коленичих пред гроба на майката на Итън. Тук бях оставила черния камък от гердана си. Тогава явно се получи; надявах се, че и сега щеше да стане.
„Книгата на луните“ със сигурност бе много по-ценна от едно камъче.
Чичо ми се взираше в надгробната плоча. Чудех се колко ли дълго щеше да я обича. Завинаги, предполагах.