Каквато и да бе причината, това място бе нещо като тайна врата, портал, пред който не можех да премина. Важното бе, че Итън успяваше някак да го отвори от другата страна.
Трябваше да го направи.
Оставих книгата на гроба, докосвайки я за последен път. Надявах се да е така.
Не знам защо ти е нужна, Итън. Но ето я. Моля те, ела си у дома.
Чаках, сякаш се надявах да изчезне на мига пред очите ми. Нищо не се случи.
— Може би трябва да си тръгнем — предложи Линк. — Итън сигурно има нужда да няма хора или нещо такова, за да направи призрачните си трикове.
— Той не е призрак — троснах му се аз.
Линк вдигна ръце.
— Съжалявам. Своите блуднически трикове.
Не осъзнаваше, че думата нямаше значение. А образът, който тя предизвикваше в главата ми. Блед, безжизнен Итън. Мъртъв. Както го намерих в нощта на Шестнайсетата ми луна, след като Сарафина го бе пробола. Паниката изпълни дробовете ми, две силни ръце като че ли ги притиснаха и изцедиха целия въздух от тях. Не можех да мисля за това.
— Нека я оставим и да видим какво ще се случи — каза Джон.
— Абсолютно не. — Чичо Макон вече не бе толкова снизходителен към мен. — Съжалявам, Лена, но…
— Ами ако беше Лила?
Лицето му помрачня при споменаването на името й. Въпросът увисна във въздуха, но и двамата знаехме отговора. Ако жената, която обичаше, се нуждаеше от него, щеше да направи всичко, за да й помогне — от тази страна на гроба или от другата.
Знаех го със сигурност.
Той ме погледна, няколко дълги секунди мълча, после въздъхна и кимна.
— Добре. Може да опитаме. Но ако не се получи…
— Да, да… Не можем просто да зарежем най-могъщата книга в чародейския и в смъртния свят на някакъв гроб и да си тръгнем.
Ридли все още зяпаше гроба и дъвчеше дъвка.
— Ами ако някой я намери?
— Боя се, че Ридли е права — въздъхна чичо. — Ще изчакам тук.
— Не мисля, че ще се получи, ако сте тук, сър. Вие сте доста страховита личност, ако ме питате — каза с възможно най-голямо уважение Линк.
— Няма да оставим „Книгата на луните“ без надзор, мистър Линкълн.
Една идея се появи в главата ми, отначало смътно, после се оформи съвсем ясно.
— Може би не е нужно някой да остане при книгата. А нещо.
— А? — Линк се почеса по главата.
Наведох се.
— Бу, ела тук, момче.
Бу Радли се надигна и тръсна черната си козина, която бе гъста като на вълк.
Зарових пръстите си в нея и го погалих зад ушите.
— Доброто ми момче…
— Идеята не е лоша. — Рид пъхна два пръста в устата си и изсвири.
— Наистина ли смяташ, че едно куче ще може да се пребори с Кървавата глутница, ако тя се появи тук? — попита Линк.
Чичо Макон скръсти ръце на гърдите си.
— Бу Радли едва ли може да бъде наречен обикновено куче.
— Дори чародейско куче може да се възползва от малко помощ — каза Рид.
Зад нас изпука клон и нещо изскочи от храстите.
— Мамка му! — извика Линк и бързо извади ножиците от колана си, точно в мига, когато Бейд се приземи грациозно на земята. Гигантската котка, т.е. лъвицата на Леа Рейвънуд изръмжа.
Чичо Макон се усмихна.
— Котката на сестра ми. Чудесна идея. Тя лесно би внушила страхопочитание във всекиго, а за жалост, именно това липсва на моя Бу.
Бу излая обидено.
— Тук, писи-писи… — Ридли протегна ръка и Бейд снижи глава гальовно.
Линк я гледаше втренчено.
— Ти си истинска психарка.
Бейд изръмжа отново към Линк, а Рид се разсмя.
— Просто ревнуваш, защото Бейд не те харесва.
Линк отстъпи крачка назад.
— Добре, но аз няма да я галя.
— Така ще можем да оставим книгата за малко и да видим какво ще се случи — казах аз, прегръщайки Бу. — Ти оставаш тук.
Чародейското куче седна пред гроба като истински охранител, а Бейд се приближи и лениво се излегна пред него.
Изправих се, но все още не можех да се наканя да си тръгна. Ами ако нещо се случеше с книгата? Тя може би беше единственият шанс на Итън да се върне при мен. Можех ли да рискувам?
Джон забеляза колебанията ми и посочи височинката, издигаща се на няколко метра от гроба.
— Можем да отидем там, от другата страна, в случай че те имат нужда от подкрепление, какво ще кажеш?