Ридли подскочи и платформите й се удариха в ръба на гробищния парцел. На Юг това е еквивалентът на счупеното огледало и седемте години лош късмет. Или по-скоро в Гатлин беше така.
Прегърна ме през раменете и размаха близалката си пред лицето ми.
— Хайде. Ще ти разкажа за приключенията си, докато бях в окови.
Линк заподскача до нас.
— Окови ли каза? Те са като белезници, нали?
Изглеждаше прекалено ентусиазиран и нетърпелив да чуе подробностите.
— Мистър Линкълн! — По тона на чичо Макон личеше, че му се иска да го удуши.
Линк замръзна на място.
— Съжалявам, сър. Беше просто шегичка, нали знаете…
Оставих се Ридли да ме отведе от другата страна на хълма, докато Линк се опитваше да замаже положението с чичо ми. Джон се влачеше след нас, стъпваше шумно и тежко с ботушите си като всеки смъртен.
Ако затворех очи, можех да се престоря, че това бяха стъпките на Итън.
Но ми беше все по-трудно да се преструвам. Мислено говорех с него, чрез Келтската нишка, дори без да се усетя, че го правех. Повтарях същите думи, отново и отново.
Моля те, ела си у дома.
Чудех се дали може да ме чуе. Дали вече пътува към мен.
Броях минутите, чудех се колко време трябва да чакаме, преди да проверим книгата. Дори джафканията на Линк и Ридли не можеха да ме разсеят, което бе достатъчно показателно.
— Мисля, че цялата тази история с четвърт инкубуса се случва само в главата ти — каза Ридли.
Линк се напрегна.
— Да бе, а може би някой друг разби току-що най-злия от злите задници наоколо.
Ридли престорено изви очи.
— О, моля те.
— Вие двамата някога спирате ли въобще? — попита Джон.
Те се втренчиха едновременно в него.
— С какво да спираме?
Канех се да кажа на Джон да не се занимава с тях, когато видях нещо черно да се стрелва в небето.
Гарванът. Същият, който бяхме видели, че ни наблюдава, когато отивахме на срещата с Ейбрахам. Може би ни преследваше. Той се спусна надолу и закръжи над района с гроба на Итън.
— Това е гарванът — казах аз и тръгнах нагоре по хълма.
Джон се появи мигновено до мен.
— За какво говориш?
Линк и другите ни настигнаха.
— Какъв е проблемът?
— Мисля, че този гарван ни преследва.
Чичо Макон се вгледа в птицата.
— Интересно.
Ридли дъвчеше шумно дъвката си.
— Какво?
— Гадател като Амари би ви обяснила как мнозина вярват, че гарваните могат да преминават между световете на живите и мъртвите.
Изкачихме се по хълмчето. Бейд и Бу се взираха втренчено в черната птица.
— И какво? Дори ако прелита от един свят в друг, тази малка черна птица не може да пренесе „Книгата на луните“, нали? — попита Линк.
Не знаех. Но гарванът бе свързан с Итън по някакъв начин. Сигурна бях.
— Защо кръжи така? — попита Джон.
Ридли се мотаеше зад нас небрежно.
— Може би е уплашен от гигантската котка.
Навярно поне този път тя беше права.
— Бейд и Бу, хайде, марш у дома! — провикнах се аз. Ушите на голямата котка щръкнаха нагоре при звука на името й. Бу се поколеба и погледна към чичо Макон.
Той му кимна.
— Тръгвай.
Бу наклони глава на една страна. Бейд се озъби, разкривайки големите си бели зъби, и го последва, като размахваше грациозно опашка, както правят лъвовете от документалните филмчета за животни, които Линк винаги гледа по „Дискавъри“. Той все твърди, че майка му го кара, но напоследък забелязвах, че си ги пуска и сам.
Гарванът закръжи отново и се спусна над главите ни, после кацна на надгробната плоча. Черните му като мъниста очи сякаш се взираха право в мен.
— Защо те зяпа така? — попита Линк.
Погледнах отново към черната птица.
Моля те. Вземи книгата или я накарай да изчезне. Направи каквото трябва, за да я занесеш до Итън.
Чичо Макон ме погледна от другата страна на надгробната плоча.
Той не може да те чуе, Лена. Не можеш да използваш Келтската нишка с птица, опасявам се.
Отвърнах на погледа му. В този момент бях готова да опитам всичко.