Всеки път, когато затворех очи, ме обземаше ужасяващият, смразяващ кръвта ми страх, че съм мъртъв, положен в гроб в земята. Че ме нямаше и че никога вече нямаше да съществувам никъде освен в подножието на водната кула.
Не у дома. Не и с Лена.
Най-накрая се отказах. Трябваше да има друг начин. Ако исках да се върна в Гатлин, все трябваше да има някой, който да знае как да стане това.
Някой, чиято работа бе да знае всичко за всички и през последните стотина години се бе справял успешно със задачата.
Знаех точно кой ми бе нужен.
Тръгнах по пътеката към най-старата част на гробището. Част от мен се боеше, че ще видя изгорелите почернели стени на къщата през дупките в покрива и в спалнята на леля Пру. Но се оказа, че не е трябвало да се притеснявам. Когато я видях, къщата изглеждаше точно такава, каквато я помнех от детството си. Люлката на верандата се поклащаше леко от вятъра, а на масичката до нея имаше чаша лимонада. Тази гледка помнех от малък.
Вратата бе издялана от хубав южняшки син гранит; Ама го бе избирала лично часове наред. „Жена като леля ти заслужава подходящ паметник“, бе казала тя. „А и ако Прудънс не е доволна, ще ме тормози и от отвъдното.“
И двете твърдения сигурно бяха верни. В горната част на плочата бе издълбан деликатен ангел с протегнати напред ръце, в които държеше компас. Бях готов да се обзаложа, че никой друг ангел в това гробище, а може би и из гробищата на целия Юг, не държи компас. Гравираните ангели в гатлинското гробище държат всякакви цветя, някои са се вкопчили в плочите, сякаш животът им зависи от това. Но никой не беше с компас, никога. Обаче за жената, която бе прекарала половината си живот, маркирайки тайно чародейските тунели, това бе напълно подходящ избор. Под ангела имаше надпис:
„Прудънс Джейн Статъм
Красавицата на бала“
Леля Пру сама бе избрала надписа, като бе настоявала да има едно „е“ накрая вместо „а“, защото така й звучало по-благозвучно, някак по френски, въпреки че дори не беше истинска дума. Но в крайна сметка баща ми отсече, че леля Пру винаги е била истински патриот и нямало да има нищо против надписът да си бъде на чист южняшки американски английски. Не бях толкова убеден, но тогава нямах настроение да навлизам в подобни спорове. Това бе само една част от подробния списък с указания, който бе оставила за провеждане на погребението й — в него имаше списък с гостите в църквата с изрично споменати имената на нежеланите лица.
И все пак само гледайки тази надгробна плоча, усетих, че се усмихвам.
Преди да успея да потропам, отвътре се чу кучешки лай и тежката входна врата се отвори. Леля Пру стоеше на прага, косата й все още бе навита с пластмасови розови ролки, едната й ръка бе поставена на кръста. В краката й се мотаеха три йоркширски териера — първите трима Харлон Джеймсовци.
— Е, ма крайно време беше!
Сграбчи ме за ухото с бързина, каквато никога не бях виждал от нея, докато бе жива, и ме вкара в къщата.
— Винаги си бил ужасен инат, Итън Уейт! Но туй, което напра’и тоз път, не беше правилно. Не знам какво та прихвана, в името на милостивия Господ, но смятам да та пратя да си избереш пръчка, да та пребия с нея…
Това беше очарователен обичай от времето, когато леля Пру е била малка — да пращаш детето само да си избере пръчката, с която да бъде набито. Познавах я обаче достатъчно отдавна, за да знам, че никога не би ме ударила. Иначе да го бе направила много отдавна, още преди години.
Все още извиваше ухото ми и трябваше да се приведа, защото тя стигаше само до половината на моята височина. Целият отряд от териери продължаваше да лае и да се тътри след нас, докато тя ме влачеше към кухнята.
— Нямах избор, лельо Пру. Всички, които обичам, щяха да умрат.
— Няма нужда да ми казваш. Гледах цялото нещо и, кълна се, голямо шоу беше! — изсумтя тя. — И кат’ си помислиш, че хората някогаж казваха, че аз съм била царица на драмата!
Мъчех се да не се разсмея.
— Тук имаш ли още нужда от очилата си?
— Нося ги по навик, предполагам. Май са чувствам гола без тях. — Тя спря да ходи и насочи костеливия си пръст към мен. — Не са пробвай да сменяш темата. Тоз път сътвори по-голяма бъркотия от сляп бояджия.
— Прудънс Джейн, защо не спреш да крещиш на горкото момче? — разнесе се мъжки глас от съседната стая. — Стореното сторено…
Леля Пру ме дръпна обратно в коридора, без да отслабва хватката си.