Чичо Макон изви рязко глава при името на Пазителя.
— За какво говори Лена, Ридли?
— Ангелус и Ейбрахам замисляха нещо, но не знам подробности — сви рамене тя.
— Разкажи ни това, което знаеш.
Рид завъртя нервно на пръста си кичур розова коса.
— Този Ангелус е смахнат. Мрази смъртните и смята, че тъмните чародейци и Съветът на пазителите трябва да контролират техния свят, или нещо подобно.
— Защо? — Мариан мислеше на глас. Юмруците й бяха свити толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Собствените й преживявания в Отвъдното съдилище бяха все още пресни в паметта й.
Рид сви рамене.
— Ами… може би защото той е особено смахнат?
Мариан погледна към чичо ми и някаква мълчалива комуникация протече между тях.
— Не можем да позволим Ангелус да стъпи тук. Прекалено е опасен.
Чичо Макон кимна.
— Съгласен съм. Трябва…
Прекъснах го, преди да довърши.
— Знам само, че първо трябва да дадем „Книгата на луните“ на Итън. Все още има шанс той да се върне при нас.
— Наистина ли мислиш така? — Мариан произнесе думите тихо, почти недоловимо. Не бях сигурна, но имах чувството, че само аз ги чух. Все пак знаех, че Мариан вярва в невъзможностите на чародейския свят — лично бе ставала свидетел безброй пъти — и обичаше Итън колкото мен. Той й беше като син.
И двете искахме да вярваме.
Кимнах.
— Да. Трябва.
Тя се надигна от стола си и застана зад бюрото си, спокойна и концентрирана, както винаги.
— Значи е решено. Ще предадем „Книгата на луните“ на Итън, по един или друг начин.
Усмихнах й се, но тя вече бе потънала в мислите си и се оглеждаше из библиотеката, сякаш в нея бяха отговорите на всичките ни проблеми.
Както си и беше, всъщност.
— Трябва да има начин, нали? — попита Джон. — Може би в един от тези ръкописи или в някоя от онези стари книги…
Ридли разви капачката на лака си за нокти, мръщейки нос.
— Божичко… Стари книги.
— Опитай се да проявиш малко повече уважение, Ридли. Именно една книга е причината децата във фамилията Дюшан да страдат от поколения. — Мариан говореше за проклятието ни.
Рид скръсти ръце и изпуфтя.
— Както и да е.
Мариан издърпа лака от ръката й.
— Още едно нещо, което не позволявам в библиотеката си. — Метна го в кошчето.
Ридли я изгледа, но не каза нито дума.
— Доктор Ашкрофт, някога доставяли ли сте книга в отвъдния свят? — попита Лив.
Мариан поклати глава.
— Не бих казала, че съм имала такава поръчка.
— Може би Карлтън Ийтън ще я пренесе — каза Линк с надежда. — Може да я завиеш в една от онези кафяви хартии, както правиш за книгите на майка ми. И… нали знаеш, да я пратиш по някакъв начин там…
Мариан въздъхна.
— Опасявам се, че не става така, Уесли.
Дори Карлтън Ийтън, който си пъхаше носа във всяко писмо в града, и в чародейския, и в смъртния свят, не можеше да достави такава пратка.
Изнервена, Лив започна да прелиства малкия си червен бележник.
— Трябва да има начин. Каква бе вероятността да вземете книгата от Ейбрахам? И сега, когато тя е в нас, нима просто ще се откажем? — Измъкна молива иззад ухото си, мърморейки си сама на себе си. — В такъв вид отношения би трябвало да действат законите на квантовата физика…
Не знаех нищо за законите на квантовата физика, но знаех едно нещо.
— Камъкът от гердана ми изчезна, когато го оставих за Итън. Защо с книгата да е различно?
Знам, че го взе, Итън. Защо не взе и книгата?
Осъзнавах, че чичо Макон може да чува мислите ми, особено когато използвах неволно Келтската нишка, затова се опитах да спра.
Нямаше смисъл. Не можех да не го правя, не повече, отколкото можех да спра думите, които се преплитаха заедно, чакайки ме да ги запиша някъде.
„закони на физиката
закони на любовта
на времето и пространството
закони между световете
между теб и мен
там, където сме ние
изгубени и търсещи се
търсещи се и изгубени“
— Може би книгата е прекалено тежка — предположи Линк. — Онова малко черно камъче изобщо не тежеше.
— Не съм сигурна, че това е причината, Уесли. Въпреки че всичко е възможно — каза Мариан.