Риан се усмихна и протегна своята ръка, преплитайки пръстите си с тези на Рид.
Чух как леля Дил издиша шумно, а може би бях аз.
— Щом Лена ти вярва, аз също ти вярвам — каза Риан. Погледна към Рийс. — Сестрите трябва да си имат доверие.
Рийс не помръдна, но не беше нужно да си Сибила, за да разчетеш лицето й. Малки пукнатини бяха започнали да се появяват в твърдата й на пръв поглед външност, които тя упорито се стараеше да прикрие. Трудно бе да се видят, но бяха там. Началото на нещо — на сълзи, на прошка, на съжаление, не можех да бъда сигурна.
Напомни ми за думите, които Мариан каза на Итън преди всичко това да се случи. Беше един от нейните прочути цитати, от един тип на име Леонард Коен. „Има пукнатина във всяко нещо. Така прониква светлината в него.“
Това си помислих, когато видях лицето на Рийс. Светлината най-накрая бе започнала да навлиза.
— Лена, добре ли си? — Чичо Баркли погледна към тавана. Кристалният полилей се люлееше заплашително над нас.
Поех си дълбоко дъх и той спря веднага. Овладей се.
— Добре съм — излъгах аз.
Редях думи в главата си, макар да не позволявах на ръката си да ги запише.
„прекършена
като клоните на дърво
разбита на парченца
като сърцето ми
счупена на две
като седемнайсетата ми луна
строшена
като стъклото на прозореца
в деня, в който се срещнахме“
Затворих очи, опитвайки се да заглуша думите, които не спираха да се появяват.
Не.
Пренебрегнах ги, изблъсках ги навън от ума си. Не ги предавах чрез Келтската нишка към чичо Макон. Нямаше да напиша нито дума, преди Итън да се завърне.
Нито думичка.
— Амари ни очаква. Трябва да вървим. — Чичо Макон наметна черното си кашмирено палто. — Тя не е жена, която се отнася великодушно към закъсненията.
Бу стъпваше тежко зад него, гъстата му черна козина се сливаше с мрака в стаята.
Ридли отвори вратата и излезе почти светкавично навън. Разви опаковката на една червена близалка още преди да стигне до стъпалата на верандата. Поколеба се за миг до цветната леха, после прибра опаковката в джоба си.
Може би хората могат да се променят — дори онези, които са направили погрешни избори. Ако се постараят достатъчно да ги поправят.
Не бях сигурна, но се надявах. Аз самата бях взела някои доста погрешни решения миналата година.
Сега обаче знаех, че съм взела единственото правилно.
Единственото, което имаше някакво значение.
Итън.
Идвам.
Двайсет и девета глава
Ръцете на мъртвите
— Крайно време беше.
Ама стоеше нетърпеливо със скръстени ръце и се взираше в процепа в старата каменна стена, когато ние минахме през него.
Чичо Макон бе прав, тя не обичаше да я карат да чака.
Мариан нежно постави ръката си на рамото на Ама.
— Сигурна съм, че е било трудно да се съберат всички от семейството.
Ама изсумтя, пренебрегвайки извинението.
— Има трудности, а има и трудности.
Джон и Лив седяха на земята един до друг, главата на Лив бе отпусната небрежно на рамото на инкубуса. Чичо Баркли пристъпи в градината след мен и помогна на леля Дел да прекрачи изпопадалите камъни от стената. Тя премигна, взирайки се в място, недалече от гроба на Женевиев. Олюля се и чичо Баркли я подкрепи.
Пластовете на времето очевидно се отдръпваха назад, както го правеха единствено за леля Дел. Чудех се какво ли е видяла. Толкова много неща бяха ставали в „Грийнбриър“. Смъртта на Итън Картър Уейт; първия път, когато Женевиев бе използвала „Книгата на луните“, за да го върне обратно; денят, когато с Итън намерихме медальона й и имах видение; и нощта, когато леля Дел използва силите си, за да ни покаже миналото на Женевиев на същото това място.
Но всичко се бе променило оттогава. От деня, в който Итън и аз се бяхме опитали да разберем как да възстановим Общия ред и случайно подпалихме тревата под нас. И после… Когато наблюдавах как майка ми изгаря и умира.
Може ли леля Дел да види всичко това? Може ли?