— Ами ако те наранят? — притесни се Лив.
Ама я изгледа, лицето й бе сгърчено и измъчено.
— Не мога да бъда повече наранена. Само се дръжте здраво и не разкъсвайте кръга.
Чичо Макон пристъпи напред, пускайки ръката на леля Дел.
— Ще помогне ли, ако асистирам? — попита я той.
Тя насочи треперещия си пръст към него.
— Излез от кръга ми. Можеш да дадеш приноса си оттук.
Усетих топла вълна да се надига от книгата, сякаш гневът й извираше, за да се сблъска с този на Ама.
Чичо Макон отстъпи назад и се хвана за ръце с другите.
— Някой ден ще ми простиш, Амари.
Тъмните й очи се присвиха и се втренчиха в зелените очи на бившия инкубус.
— Няма да е днес.
Ама затвори очи и косата ми започна неволно да се къдри, докато тя произнасяше думите, които можеха да излязат само от нейната уста.
— Кръв от кръвта ми, корените на моята душа. Имам нужда от помощта ви.
Вятърът започна да се вихри около мен, вътре в кръга, а над главите ни просветна светкавица. Усетих топлината на книгата да се слива с топлината на ръцете ми, онази, която можех да контролирам — за да подпалвам и унищожавам всичко край себе си.
Ама не спря, сякаш разговаряше с небето.
— Призовавам ви да отнесете това, което аз не мога. Да видите това, което аз не мога. Да сторите туй, което аз не мога.
Зелен блясък излетя от ръцете на чичо Макон и се разпространи по кръга от ръка на ръка. Баба затвори очи, като че ли се опитваше да прокара през себе си и навън силата на Макон. Джон забеляза и също затвори очи, а светлината се усили. Нова светкавица прониза небето, но вселената не се разтвори и Великите не се появиха.
Къде сте, молех се мълчаливо.
Ама опита отново.
— Това е кръстопът, от който не знам накъде да тръгна. Само вие може да пренесете тази книга до момчето ми. Доставете я от този свят до вашия.
Концентрирах се по-силно, пренебрегвайки топлината, излизаща от книгата в ръцете ми. Чух как изпука клонка, после друга. Отворих очи и извън кръга избухнаха пламъци. Разгоряха се така силно, сякаш някой бе подпалил пръчка динамит и я бе метнал в тревата, създавайки нов кръг отвъд първия.
Огнена вълна — неконтролируемите пламъци, които подпалвах неволно понякога. Градината гореше отново. По моя вина. Колко пъти тази земя можеше да гори, преди щетите да станат непоправими?
Ама стисна още по-силно очи. Този път тя произнесе думите спокойно, не като напевна песен, а като молба.
— Знам, че не искате да дойдете за мен. Елате заради Итън. Той ви очаква, а вие сте и негово семейство, не само мое. Постъпете правилно. За последно. Чичо Абнър, лельо Дилайла, лельо Айви, бабо Сула, Туайла. Моля ви.
Небето се разтвори и от него се изля пороен дъжд. Но огънят все още гореше и чародейският огън продължаваше да сияе.
Видях нещо малко и черно да кръжи над нас.
Гарванът.
Гарванът на Итън.
Ама отвори очи и също го видя.
— Точно така, чичо Абнър. Не наказвай Итън за моите грешки. Знам, че го закриляш там, при вас, както винаги си се грижил за нас, тук долу. Той се нуждае от тази книга. Може би ти знаеш защо, за разлика от мен.
Гарванът приближаваше все повече и лицата започнаха да изплуват в мрачното небе, едно по едно — чертите им се оформяха в самия въздух над нас.
Чичо Абнър се появи първи, съвсем отчетливо в мига, когато гарванът кацна на рамото му — като малка мишка в краката на гигант.
Сула Пророчицата бе следващата, с царствените плитки, спускащи се на вълни по раменете й. Дебели нанизи с мъниста падаха небрежно на гърдите й, сякаш изобщо не тежаха. Или пък тежестта им си струваше цената. „Книгата на луните“ се тресеше в ръцете ми, все едно искаше да се отскубне и да избяга. Но аз знаех, че в този момент не Великите се пресягаха към нея. Книгата се съпротивляваше.
Стегнах хватката си, когато се появиха леля Дилайла и леля Айви, едновременно, държащи се за ръце и взирайки се надолу, сякаш оглеждаха сцената. Нашите намерения или способностите ни — нямаше как да знаем какво точно.
Но очевидно ни преценяваха. Чувствах го, както и книгата. Тя отново се опитваше да се освободи, парейки кожата на ръцете ми.