Бърнард посегна към пистолета си, но не го намери. Беше паднал някъде в богатата, мека пръст, докато бе пълзял. Това не го паникьоса. Прескочи канала и се затича. Дебелоглавите непохватни глупаци не можеха да се мерят с него.
Спасителната джунгла го обгърна в топлия си мрак. Изведнъж усети, че кракът му се заклещи между две паднали дървета. Чу ужасяващия пукот на костта. Преди да успее да извика от болка обаче, удари главата си в нещо с такава сила, че се строполи в безсъзнание.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА
Савидж тичаше към чаените насаждения, които се намираха на около два километра от къщата. Щом стигна до фабриката, видя, че от горните три етажа не бе останало нищо. Бе оцелял само бетоненият първи етаж.
Работниците, наредени в дълга редица, започваща от езерото, си подаваха от ръка на ръка кофи с вода. Чаените храсти по ниските части на склоновете бяха унищожени и овъглени. Пламъците се издигаха все по-нависоко. Мъже и жени рискуваха живота си, за да спасят онова, което бе останало.
Младият мъж изруга. Изкачи забързано ската и нареди на всички, които срещна, да отидат на някое по-безопасно място. Сажди и искри летяха във всички посоки и танцуваха из въздуха като рояци светулки. Миризмата на горящи чаени насаждения бе остра, почти парлива. Тя проникваше в носа, гърлото и дробовете. Този мирис на разрушението щеше винаги да го преследва.
Когато накара и последните работници да слязат от хълмовете, той се присъедини към бригадата с кофите, която се опитваше да спаси останалото от дългата редица навеси със сандъци с чай. Преди да се върне в къщата, Савидж се насочи към каучуковите дървета.
Денвил го пресрещна край сушилнята.
— Успяхте ли да спасите някои от храстите?
Адам поклати глава.
— По-голямата част от пожара е потушен, освен по високите склонове. Той няма да се разпространи насам, дори ако вятърът промени посоката си. Някакъв признак на живот от побърканото копеле, което подпали огъня?
— Да! Един от охраната забелязал човек между каучуковите дървета. Стрелял по него, но той избягал към джунглата.
— Не са ли го хванали? — попита отвратен младият мъж.
— Как да влязат в джунглата посред нощ? — рече с извинителен тон Денвил.
— Е, не мога да ги обвинявам за това — призна Леопардът. — Ще го хвана, не се съмнявай в това, но мисля, че съвсем скоро ще съмне. Охраната да стои на поста си. Онзи може да опита да се промъкне отново.
Изминаха пет часа, преди Савидж да успее да се върне в дома си. Беше три часът сутринта, когато надникна в стаята на Антония. Тя все още спеше непробудно. Баба й също спеше на големия стол край леглото.
Откри Ив да крачи неспокойно в съседното помещение. Той допря предупредително показалец до устните си и тя го последва до просторната дневна.
— Как е Антъни? — осведоми се Адам.
— Господин Бърк е с него. Увери ме, че няма за какво да се тревожа.
Лейди Лам го наблюдаваше с отвращение. Той беше гол до кръста, а по-изцапан човек от него не бе виждала през живота си. Димът и саждите го бяха очернили. Потта бе образувала тъмни вадички. На лицето му имаше засъхнала кръв. Несъмнено щяха да му останат нови белези. Този човек бе прекалено примитивен, прекалено див за нея.
— Ив, между нас няма да се получи нищо.
Тя се поколеба, уплашена да изкаже мислите си. Изсмя се нервно:
— Успя ли изобщо да получиш тази титла?
— Не. Получаването на английска титла се оказа невъзможно.
Ивлин потръпна от облекчение.
— Адам, много съжалявам за „Скокът на леопарда“. Жестоко е човек да измине целия този път, за да види как унищожават плантацията му. — Повдигна рамене. — Дори няма да се върнеш със съпруга.
Той я изгледа съчувствено.
— Влюбен съм в Антония. Ще се оженя за нея утре.
Когато дойде на себе си, Бърнард Лам усети болката в глезена да се разпространява нагоре чак до корема му. Струваше му се, че я чувства дори в главата си. Опита се да освободи крака си от падналите дървесни стволове, стиснали го като в менгеме, но не успя. Очевидно глезенът му се бе подул сериозно.
Адам Савидж се бе отпуснал в басейна, смазан от умора. Десет години къртовски труд бе пратен по дяволите само за няколко часа. Затвори очи. Постепенно стигна до извода, че не бе прокълнат, а благословен. Никой не бе загинал в опустошителните пламъци. Пострадалите щяха да се оправят бързо. Все още имаше земята, нея нищо не можеше да я унищожи. Щеше да построи отново чаената фабрика. И най-важното, Антония спеше жива и здрава под неговия покрив. Изпълни го неописуема радост. Щеше да стане баща. Боговете наистина го бяха благословили.