Адам и Антъни прекараха първия си ден заедно, последван от още много други. Малко по малко той започваше да опознава все по-добре младежа. Савидж бе готов да се закълне, че „Скокът на леопарда“ вече го бе пленил. Разпознаваше симптомите на заболяването. Цейлон бе оказал същия ефект и върху него самия навремето. И той, разбира се, все още бе част от него, но неговото бъдеще и бъдещето на децата му беше в Англия.
— Възнамерявате ли да се връщате скоро в Англия — попита го един ден Антъни.
Савидж кимна.
— Ако Тони желае да се прибере у дома и е в състояние да пътува.
— Да не би да не е добре? — попита загрижено младежът.
— Не, добре е.
— О, разбирам — засмя се Антъни. — Ясно защо искаш да се върнеш в Идънуд. Господин Бърк вече приготви багажа на баба, а майка отиде да си почине до Бомбай, но на мен просто не ми се ще да си тръгвам.
— Защо не останеш в „Скокът на леопарда“? Договорът в Ийст Индия Къмпани изтича след година. Ако дотогава се проявиш като добър плантатор, ще те направя мой съдружник — предложи Адам.
— Сериозно ли говориш?
— Все едно, че сам Бог те изпрати при мен. Ти си отговорът на моите молитви. Какво повече бих могъл да искам от това да оставя „Скокът на леопарда“ в твои ръце? В Коломбо имам кораб, наречен „Нефритеният дракон“. Използвам го за пренасяне на стоки до и от Китай. Защо не се заемеш и с това? Забранявам пренасянето само на опиум и слонова кост.
Две седмици по-късно куфарите и сандъците бяха складирани пред къщата. Фабриката бе наново построена, а по полегатите склонове на „Скокът на леопарда“ се зеленееха новите чаени насаждения.
Адам Савидж за последен път отнесе своята съпруга от басейна в просторната спалня. Беше оставил на нея да прецени дали да останат, или да се върнат в Англия. Тя знаеше какви мечти лелее любимият й. Макар да обичаше „Скокът на леопарда“, бе дошло време да основат своята династия в Идънуд.
Адам се промъкна в леглото до нея, повдигна я и я разположи върху стегнатото си тяло.
— Скъпа моя, толкова съм влюбен в теб. Слава Богу, най-после повярва, че между нас с майка ти не е имало нищо.
Тя се надигна на колене върху му, сякаш се готвеше да се гмурне.
— Индиън Савидж, не ме мислиш сериозно за толкова наивна, нали? Просто стигнах до заключението, че си бил прав. Това наистина не е моя работа!
Чу ниско ръмжене дълбоко в гърлото му, преди да атакува. Не след дълго обаче и двамата мъркаха. Доста по-късно седяха облегнати на възглавниците й споделяха плановете си за бъдещето в мрака на уханната нощ. Савидж протегна ръка и взе една от любимите си пури. Запали я, всмукна дима й с наслада и се отпусна блажено назад. Когато погледна към Тони, се ужаси. Тя също пушеше.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Нещо, което ти ме научи — отвърна тя, притворила очи. — Щом можеш ти, значи мога и аз.
„Мили Боже, прекрасна е!“ — помисли си той.
— Струва ми се, че ще трябва да се откажа от тях; само така мога да се надявам да престанеш да пушиш — заяви Савидж.
Антония смачка пурата си и се плъзна до него в леглото. Това бе достатъчно, за да го възбуди. Тази жена можеше да прави всичко с него, беше като тесто в ръцете й.
— Ммм! — измърка тя. — Чакай да я оставя върху камината. Ще я изпуша на сутринта!