— Аз съм мъж — усмихна се широко внукът. — Би трябвало да съм егоист.
— За теб е лесно, скъпи. Ти ще наследиш всичко това, без дори да си помръднеш пръста, но сестра ти трябва да се омъжи, и то добре, ако желае да има собствен дом и титла за първородния си син.
Младежът възрази:
— Роз, та ние сме едва на шестнайсет години! Дори мисълта за брак ме изпълва с ужас.
— И така би трябвало да бъде, глупчо. Ще изминат още няколко години, преди да си готов да се обвържеш, докато Антония вече е узряла за брачния пазар.
Антония обаче не беше узряла; чувстваше се неспособна за тази задача. И баба й, и майка й бяха омаяли мъже с титли и те ги бяха отвели пред олтара горе-долу на същата възраст като нейната. Знаеше, че почти няма шанс да срещне някого тук, далеч от големия град и отправи благодарствена молитва, задето бе получила възможност да участва в тазгодишния лондонски сезон.
— Тази мисъл плаши и мен, Тони. И аз не съм по-готова за брак, но съм развълнувана заради предстоящите празненства, на които ще присъствам.
— Не приличаш на майка си. На твоята възраст Ив смая цялото общество и предизвика дяволски голям скандал.
Някога Ивлин бе сгодена за Робърт Лам, но когато баща му почина и по-големият брат на Робърт — Ръсел, наследи титлата и Лам Хол, тя побърза да му пристане и стана главна тема за разговор на висшето общество.
— Иска ми се родителите ни да се върнат от Цейлон — произнесе с копнеж Антония. — Почти съм забравила как изглежда майка ни, освен че има руса коса и е много красива.
— Това беше преди десет години. Жените се износват в тропическата жега — заяви непочтително Антъни.
— Не и Ивлин — обади се баба му. — Тя е способна да се грижи за себе си.
— Роз! Понякога оставам с впечатление, че не одобряваш поведението на мама — отбеляза внучка й.
— Мм — отвърна уклончиво възрастната жена. — Моли, можеш да опаковаш перуката и роклята с останалата част от новия гардероб на внучка ми Антония, мисля да пристигнем в града един ден по-рано, за да можеш да си починеш добре. Започне ли веднъж сезонът, няма да виждаш леглото си преди зазоряване.
Летният ден бе прекрасен. Девойката си тананикаше щастливо, потънала в мечти за това, което я очакваше в Лондон. Сега, когато до появата й в обществото оставаха броени дни, вече не можеше да си намери място от вълнение. Баба й се бе погрижила да я отгледа и възпита и сега бе дошъл мигът да привлече вниманието на ухажорите. Родителите й бяха отделили пари за нейната зестра. Девойката съзнаваше прекрасно, че този факт заедно с бащината й титла допринасяха за привлекателността й, следователно за нея също имаше някакви надежди.
От прозореца виждаше навеса за лодките, разположен там, където поляната слизаше към брега на река Медуей. Затаи дъх, когато от храстите излетя чапла и след това се насочи към водата. Щеше да отсъства цялата есен и зима. Много от нещата тук щяха да й липсват.
Обичаше имението Лам Хол. Бе родена тук и това бе за нея нещо повече от дом. До този момент това бе целият й живот. Когато родителите й заминаха за Цейлон, красивото провинциално имение се превърна в сигурно убежище за нея.
На алеята спря карета. Антония се вгледа с любопитство към господина, който слезе от нея и се насочи към главния вход. В негово лице не разпозна нито един от обичайните посетители на баба си, затова се запъти към главното стълбище и все още слизаше, когато господин Бърк отвори вратата пред непознатия.
Девойката стъпваше с лекота, настроението й бе приповдигнато; не я измъчваха никакви лоши предчувствия. Но когато двамата с брат си влязоха в библиотеката и видяха разстроеното лице на Роз и треперещите й ръце, с които държеше писмото, разбраха, че непознатият идваше от Лондон и носеше неприятни новини.
— Антъни… Антония… това е господин Уотсън от „Уотсън и Голдман“, адвокатите на вашите родители. Той носи ужасни вести… О, Боже, не знам как да ви кажа!
Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето на младата жена. Брат й се бе вторачил в човека, който се осмеляваше да хвърля сянка върху обления от слънчева светлина Лам Хол.
— Татко е болен — предположи Антония.
— Да, обич моя — отвърна тихо баба й, — сърцето му… но болестта му е била фатална, скъпа. Страхувам се, че е мъртъв.
— Кога? — попита Антъни.
— През април. На писмото са му били нужни няколко месеца, докато пристигне от Цейлон.
Юношата протегна ръка, за да поеме посланието. Кръвта започна да се оттегля от лицето на сестра му и бледостта й уплаши баба им.
Господин Уотсън се изкашля и насочи вниманието си към новия лорд Лам.
— Милорд — изрече почтително адвокатът. — Позволих си да направя копия от документите, които ви гарантират титлата и, разбира се, собствеността на Лам Хол. Тъй като ще навършите нужната възраст едва след година и половина, парите ви ще бъдат под попечителство. Преди своята кончина покойният лорд Ръсел Лам посочи някой си Адам Савидж като ваш законен настойник.