Взе един оглавник и разряза донякъде ремъка му. След това размести главите на гвоздеите от вътрешната страна, така че да бъдат остри и да дразнят главата на коня, където щяха да бъдат сложени. Накрая преряза частично и стремето, и каишките на едно от седлата. Посегна да вземе другото, но видя, че е женско, и го върна на мястото му. Нямаше намерение да наврежда на братовчедка си, поне не засега. Може би момичето бе забогатяло в резултат на смъртта на баща си. По-доброто от това да се ожениш за пари бе само, ако ги наследиш. Никога не я бе виждал естествено, но лицето и фигурата нямаха значение, когато ставаше въпрос за богатство.
Бърнард Лам реши да не се връща в Лондон. Не се заблуждаваше, че лесно ще се отърве от братовчед си. Грейвзенд бе пристанищен град и край кея имаше много странноприемници, където можеше да отседне за няколко дни. Така щеше да има възможност да посещава Лам Хол след мръкване, да се промъква незабелязано, да наблюдава близнаците, за да изучи техните навици и занимания, а и щеше да му осигури време да състави дяволския си план.
Розалинд реши да не уведомява внуците си за посещението на братовчед им Бърнард. В наивността си те можеха да го посрещнат с разтворени обятия. На нея й беше ясно, че той е просто ловец на богатства; модерните му дрехи и изисканите маниери не можеха да я заблудят.
Помнеше, че баща му беше пристрастен към хазарта и разгулния живот, което, разбира се, бе привлякло и дъщеря й Ивлин. Двамата с Робърт бяха неразделни въпреки репутацията му. Какво бе само облекчението й, когато Ив бе пристанала на Ръсел, макар да бе достатъчно интелигентна, за да види, че решаващият фактор бе новонаследената му титла.
Роз въздъхна. Най-добре беше да държи Бърнард Лам по-надалеч. От общуването с него нямаше да се роди друго освен ревност и алчност; най-малкото можеше да повлече и Антъни към тези отвратителни пороци — разгулния живот и най-лошото от всичко — хазарта. Възрастната жена потръпна. По времето, когато близнаците бяха станали на пет години, дъщеря й бе натрупала толкова дългове от игра на комар, че бе невъзможно да бъдат пресметнати. Джорджина, херцогиня Девъншир, бе въвела тази мода, но за разлика от херцога съпругът на Ив не бе един от най-богатите мъже на Англия.
В продължение на година тя бе живяла на ръба на разорението, като приемаше подарените от обожателите си бижута, за да успокои поне малко онези, на които бе задлъжняла, така че когато предложиха на лорд Ръсел административен пост към Ийст Индия Къмпани, тя го бе окуражила да го приеме и преди десет години двамата се бяха отправили към Мадрас, Индия, като по този начин умело бяха избегнали поредния скандал. Тропиците не бяха подходящо място за деца, затова с готовност бе приела предложението на дъщеря си да се премести в Лам Хол, за да се грижи за близнаците и за къщата до завръщането им.
По време на вечерята Антония започна да описва пред баба си онова, което бяха видели същия следобед в Идънуд.
— Този Адам Савидж трябва да има страшно много пари. Ще може да ловува в собственото си имение. Сигурно притежава не по-малко от хиляда акра гори. Къщата е почти готова, но има още много работа по интериора й. На човек му секва дъхът от такова великолепие, нали, Тони?
— Конюшнята ще може да побере петдесет коня — отвърна небрежно юношата, очевидно заинтересуван повече от овнешкото, което си режеше в момента, отколкото от описанието на къщата. — Мисля, че ще успея да убедя без проблеми този Савидж да увеличи сумата на месечната ми издръжка. Той пръска парите, все едно, че са пясък.
— Мм, трябва да е един от онези богаташи, за които съм чела в „Татлър“. Те правят богатство в Индия, после се връщат в Англия със своите хурии и маймунки. Носят шалвари от брокат и тюрбани. Изкупуват нашите богатства, докато царският дворец дава празненства в тяхна чест.
— Иска ми се мама да ни бе казала нещо повече за него в писмото си — промълви замислено Антония.
— Може би тя самата не знае кой знае какво за него — предположи брат й. — Вероятно е бил съдружник на татко.
ГЛАВА ТРЕТА
В плантацията „Скокът на леопарда“ в Цейлон Адам Савидж стоеше под дебелата сянка на евкалиптовите и бамбуковите дървета, поглъщайки опияняващата красота на нощта. Идваше често на това място, откъдето се разкриваше чудесна гледка към езерото.
Стоеше абсолютно неподвижно и чакаше с безкрайно търпение, докато синьо-бялата лунна светлина заливаше всичко наоколо, в това число и застаналия неподвижно леопард и отражението му във водната повърхност. Гледката беше изключително красива. Леопардите умееха да се приближават неусетно.