Джоана Линдзи
Прелъстена невинност
Глава 1
Лондон, 1844 година
Скоро щеше да се изсипе поредният проливен пролетен дъжд, но Катрин Сейнт Джон не забелязваше мрачното небе и надвисналите над главата й облаци. Тя се разхождаше унесено из малката градина, като късаше розови и червени рози, които по-късно щеше да подреди във вазите в дневната си и в стаята на сестра си Елизабет. Брат й Уорън беше излязъл както обикновено да се забавлява някъде, а и нямаше нужда от цветя за украса на стаята му, тъй като рядко се прибираше да спи в нея. Баща им Джордж пък не обичаше рози.
— Дайте ми лилии или ириси, или дори диви маргаритки, но си задръжте смърдящите рози, момичета.
Катрин дори не би си помислила да пренебрегне думите на баща си. Затова всяка сутрин един слуга бе изпращан да намери диви маргаритки за граф Страфорд.
— Ти си просто чудесна, скъпа Кейт — обичаше да казва баща й и Катрин приемаше комплимента му като заслужен.
Не че тя имаше нужда от похвали, дори напротив. Всичко, което правеше, го правеше заради собствената си гордост и самоуважение. Тя обичаше да чувства, че хората имат нужда от нея, а те наистина имаха такава нужда. Джордж Сейнт Джон беше глава на семейството си, но Катрин бе тази, която управляваше домакинството и в това отношение баща й беше оставил всичко на нея. Тя беше едновременно господарка на дома, домакиня и икономка и се грижеше графът да стои настрани от домашното ежедневие и проблемите с наемателите, за да може да се отдаде изцяло на своята страст — политиката.
— Добро утро. Кит Ще закусиш ли с мен? Моля те.
Катрин вдигна очи и видя сестра си Елизабет, наведена от прозореца на спалнята си, който гледаше към площада.
— Вече закусих, скъпа, преди няколко часа — отвърна Катрин достатъчно високо, за да бъде чута. Не беше в нейния стил да вика, когато това не беше необходимо.
— Тогава да пием кафе? Моля те — настоя Елизабет. — Трябва да говоря с теб.
Катрин се усмихна в знак на съгласие, вдигна кошницата с розите и влезе в къщата. Истината беше, че тя търпеливо беше изчакала сестра си да се събуди, за да си поговори с нея. Несъмнено и двете искаха да обсъдят една и съща тема, тъй като бяха привикани в кабинета на баща си предишната вечер — поотделно, но по една и съща причина — лорд Уилям Сеймур.
Лорд Сеймур беше красив младеж, който бе покорил сърцето на невинната Елизабет Двамата се бяха запознали в началото на сезона тази година и оттогава Елизабет не поглеждаше друг мъж. Те бяха влюбени и изпитваха онова чувство, което караше дори най-разумните хора да се държат като глупаци. Но коя беше Катрин да ги съди само защото смяташе, че това чувство е глупаво и е пълна загуба на енергия, която би могла да бъде оползотворена за нещо по-полезно. Тя се радваше за сестра си, или поне се бе радвала за нея до миналата вечер.
Докато вървеше през коридора към задното стълбище, тя не спираше да дава заповеди на слугите — поднос със закуска да бъде изпратен горе, пощата да бъде занесена в кабинета и, да бъде напомнено на графа, че има среща с лорд Селдън след половин час, две прислужници да проверят дали кабинетът на графа е в подходящ вид за приемане на гости — баща й не беше от най-подредените хора — и в дневната на Бет да бъдат занесени вази с вода Тя щеше сама да сложи в тях розите, когато отидеше при сестра си.
Ако Катрин беше от хората, които отлагаха всичко за следващия ден, щеше да отбягва Елизабет като чумава; тя обаче не беше такава. Въпреки че все още не знаеше какво щеше да каже на сестра си, знаеше, че не можеше да не изпълни молбата на баща си.
— Ти си единствената, в която тя ще се вслуша, Кейт — й бе казал графът миналата вечер — Трябва да накараш Бет да разбере, че не съм изрекъл празни заплахи. Няма да позволя семейството ми да се сроди с този развратник. Знаеш, че не е в стила ми да действам авторитарно. Затова оставям това на теб. — При тези негови думи двамата се бяха усмихнали, защото Катрин можеше да бъде много властна, когато се наложеше, въпреки че това не се случваше често, тъй като всички правеха всичко по силите си, за да й угодят. — Искам дъщерите ми да бъдат щастливи. Не искам да налагам мнението си, както правят някои бащи.
— Ти проявяваш голямо разбиране.
— Бих искал да мисля, че е така.
Катрин казваше истината. Баща им не се месеше в живота на децата си, което не означаваше, че не проявяваше загриженост към тях. Напротив. Но ако някое от тях се забъркаше в неприятности — по-точно, когато Уорън се забъркаше в неприятности — той оставяше Катрин да оправя бъркотията. Всички разчитаха на нея да им решава проблемите.