— Лейди Катрин?
Толкова отдавна никой не беше я наричал така, че тя дори нямаше да се обърне, ако не беше разпознала гласа. Дмитрий бе тръгнал към нея, но бе спрял само на няколко крачки, когато бе чул как мъжът се обръща към нея. Сега обаче Катрин не можеше да мисли за него; първо трябваше да се оправи с английския посланик, който беше стар приятел на баща й. Как му беше името?
— Каква изненада, лорд…
— Вие ли сте изненадана! Направо не можах да повярвам на очите си, когато ви видях да танцувате преди малко. Казах си, че това не може да бъде малката Катрин, но наистина сте вие. Какво, по дяволите, търсите в Русия?
— Дълга история — отвърна уклончиво тя. — Предполагам, че имате скорошни новини от баща ми?
— Така е и нямам нищо против да ви кажа…
— Той споменава ли нещо за сестра ми?
— Всъщност лейди Елизабет избягала с лорд Сеймур. Помните ли го? Добро момче. Но графът беше бесен, докато не разбра, че информацията, която му бяха дали за младия Сеймур, не отговаря на истината.
— Какво! — едва не изписка Катрин от изненада. — Искате да кажете, че всичко е било напразно?
— Кое? — каза той смръщено. — Не разбирам за какво говорите. Джордж спомена за брака на сестра ви само защото двете сте изчезнали в един и същи ден. Той изглежда е очаквал, че тя ще му пристане, и затова просто е предположил, че сте заминали е тях като компаньонка, нали разбирате. Беше потресен, когато младоженците се завърнаха. Семейството ви смята, че сте мъртва, милейди.
Катрин изстена нещастно…
— Господи, сигурно писмото, което им изпратих, се е загубило. О, колко ужасно!
— Може би трябва да напишеш друго писмо на баща си — каза Дмитрий, който най-накрая се бе приближил до тях.
Катрин се обърна и видя, че той се беше окопитил от изненадата си и ако се съдеше по изражението му беше готов да избухне всеки момент Той пък за какво имаше да се ядосва?
— Дмитрий, момчето ми. Да, ти познаваш лейди Катрин Сейнт Джон, нали? Видях ви да танцувате преди малко.
— Да, с лейди Катрин сме се срещали. Ако ни извините, господин посланик, бих искал да разменя няколко думи с нея.
Не даде на никого възможност да протестира, тъй като буквално повлече Катрин навън от балната зала. На стълбите вън тя успя да си поеме дъх, но миг по-късно той я натика в каретата и не й даде възможност да отвори уста.
— Значи всичко е вярно! Всичко! Знаете ли какво направихте, лейди Катрин? Имате ли някаква представа за последствията, за…
— Какво съм направила ли? — не можа да повярва тя на ушите си. — За какво беснееш, по дяволите? Казах ти коя съм. Ти си проклетият всезнайко, който не ми повярва.
— Можеше да ме убедиш! Можеше да ми кажеш какво търси една графска дъщеря на улицата, облечена в дрипи и сама.
— Но аз ти казах. Освен това не бях облечена в дрипи, а в дрехите на прислужницата си. Казах ти!
— Не си!
— Разбира се, че ти казах. Казах ти, че съм се преоблякла така, за да мога да проследя сестра си, защото мислех, че ще избяга с мъж. И тя наистина го е направила, както сам разбра преди малко! А аз можех да й попреча, ако не беше се намесил.
— Катя, ти не ми каза за всичко това.
— Пак ти повтарям, че ти казах. Трябва да съм ти казала. Е, какво значение има това? Аз ти казах коя съм. Дори ти изброих постиженията си, някои от които вече успях да ти докажа. Но чак досега ти упорито отказваше да приемеш очевидното. Господи. Маруся беше права. Вие руснаците държите челното място по липса на гъвкавост в първоначалните впечатления.
— Свърши ли?
— Да, мисля, че свърших.
— Много добре. Утре ще се оженим.
— Не.
— Не ли? — изкрещя той — Преди няколко дни искаше да се ожениш за мен и дори се ядоса, когато ти казах, че това е невъзможно.
— Точно така — сопна му се тя, а очите й заблестяха с издайническа влага. — Тогава не бях достатъчно добра за теб, а сега вече съм, така ли? Е, не, благодаря. Няма да се омъжа за теб при никакви обстоятелства.
Той се обърна встрани и се втренчи гневно през прозореца на каретата. Катрин направи същото. Ако познаваше Дмитрий малко по-добре, сигурно щеше да осъзнае, че гневът му беше насочен не към нея, а към самия него. Но тя нямаше как да го знае. Как се осмеляваше да я обвинява? Как смееше да й предлага брак сега, след като не я обичаше? Тя нямаше да позволи това. Нямаше нужда от съжалението му. Не й трябваше съпруг, който щеше да се омъжи за нея само защото смяташе, че така трябва. Беше твърде горда, за да позволи подобно нещо.