Принцът каза няколко думи на доверения си слуга и Владимир се отдалечи. Няколко секунди по-късно карета потегли отново.
— Не мога да повярвам на очите си — подхвърли Анастасия, която разбра какво беше направил брат й. — Вече си започнал да си търсиш курви по улицата? Тя трябва да е била изключително красива.
Дмитрий не обърна внимание на язвителния й тон.
— Не особено. Да речем, че суетността ми беше подразнена. Обичам да успявам там, където други са се провалили.
— Но направо от улицата, Митя? Тя може да е болна.
— Това би ти харесало, нали, скъпа? — отвърна сухо той.
— В този момент — да.
Дмитрий й отговори с лека усмивка.
От другата страна на улицата Владимир имаше затруднения да намери файтон и едновременно да не изпуска от погледа си дребното създание, което вървеше по Риджънт Стрийт. Наблизо нямаше свободни файтони, английският му не беше много добър, а френският му не беше разбираем. Но парите решаваха повечето проблеми и този също не беше изключение. След няколко опита Владимир успя да придума кочияша на един малък закрит файтон да напусне мястото, на което чакаше своя работодател. Предложената сума, която се равняваше на годишната му заплата, си струваше риска да загуби работата си.
Сега Владимир трябваше да настигне жената. Очевидно беше, че на такава оживена улица каретата не можеше да я изпревари. Кочияшът получи нареждане да кара след Владимир колкото можеше по-бързо. Той само поклати глава, но огромната сума в джоба му не му позволяваше да изрази несъгласието си.
Владимир настигна жената в края на улицата, но само защото тя беше спряла без някаква очевидна причина. Тя просто си стоеше по средата на тротоара и гледаше втренчено напред.
— Mademoiselle?
— Oui? — каза отнесено тя, без да поглежда към него.
Отлично. Тя говореше френски. Повечето английски селяни не говореха френски и Владимир се бе страхувал, че ще има проблем да се разбере с нея.
— Последвайте ме, ако обичате, госпожице. Господарят ми, принц Владимир Александров, желае да наеме услугите ви за тази вечер.
Обикновено споменаването на титлата на Дмитрий беше достатъчно за сключването на подобни сделки. Затова Владимир се изненада, когато в отговор жената го изгледа с раздразнение. Като видя лицето й, той се изненада още повече. Тя изобщо не беше по вкуса на господаря му.
Катрин беше раздразнена, че я притесняваха отново, при това този път, за да й предложат работа, вероятно на някакво празненство, на което имаха нужда от допълнителна прислуга. Но да ги наемат направо от улицата? Тя не беше чувала за такова нещо, но мъжът очевидно беше чужденец, така че не трябваше да го съди твърде строго.
Не го отхвърли веднага, както беше направила с нахалника преди малко. Беше осъзнала грешката си. Тя беше преоблечена като слугиня и трябваше поне да се опита да играе ролята си. С необмисленото си нападение над мъжа преди малко бе създала суматоха, а предизвикването на сцена можеше да доведе до разпознаването й от някой познат.
Мъжът очевидно беше чужденец, така че не трябваше да го съди твърде строго.
Едно нещо, което Катрин никога нямаше да позволи, че името й да бъде свързано със скандал. Тя се гордееше с безупречното си поведение. Но в такъв случай какво правеше тук сега? За всичко беше виновно ужасното главоболие, което й беше попречило да мисли трезво. В противен случай би измислила много по-умен план в сравнение с този маскарад.
Мъжът стоеше и очакваше отговора й. Той сигурно беше много добре платен прислужник, тъй като дрехите му бяха много качествени. Беше висок, на средна възраст и с приятна външност, имаше кафява коса и бледосини очи. Какво ли би му отговорила Люси? Сигурно би пофлиртувала малко, преди да му откаже. Катрин обаче не можеше да се накара да направи това.
Без да изпуска от погледа си Елизабет, която беше пресякла улицата и сега стоеше на отсрещната страна, тя каза:
— Съжалявам, господине, но нямам нужда от допълнителна работа.
— Ако става дума за пари, принцът е изключително щедър.
— Нямам нужда от пари.
Владимир започна да се тревожи. Титлата на господаря му не беше произвела желания ефект върху тази жена. Тя не изглеждаше ни най-малко заинтересована от оказаната й чест. Ако му откажеше… но не, това беше невъзможно.
— Десет фунта — предложи той.
Ако бе смятал, че така ще успее да сключи сделката, беше сбъркал. Катрин се втренчи в него с недоверие. Полудял ли беше, че предлагаше толкова високо заплащане? Може би не знаеше каква беше заплатата на прислужниците тук? Единствената друга възможност бе, че той беше отчаян. Катрин осъзна, че вероятно нямаше нито една прислужница в цяла Англия, която да не напусне работата си и да приеме това предложение на тази цена. Въпреки това тя не можеше да приеме. Мъжът несъмнено щеше да я сметне за луда.