Владимир си наля още една чаша водка и я пресуши на един дъх. Маруся продължи да тъпче една патица с каша, която щеше да бъде поднесена на Дмитрий за вечеря. За нея въпросът беше приключен. Владимир й бе казал само, че жената, която беше намерил за принца, му създавала главоболия.
— Маруся, защо една жена — при това не дама, а най-обикновена английска селянка — не е доволна, че един принц я желае?
— Трябва да е поласкана. Няма жена на света, която да не се почувства поласкана, дори ако не желае да спи с него. Покажи й снимката му. Това ще я накара да промени решението си.
— Да, ще го направя, но… но не мисля, че този път това ще има ефект. Тя беше обидена. Пролича си по изражението й. Просто не разбирам. Досега нито една жена не му е отказвала — девственици, омъжени, принцеси, графини, дори една кралица…
— Коя кралица? Не си ми казвал за това!
— Няма значение — отвърна рязко Владимир — Това не е нещо, което трябва да се разчува, а ти, скъпа, обичаш клюките.
— Е, на всеки мъж трябва да му бъде отказано поне веднъж. Това се отразява добре на мъжете.
— Маруся!
Тя се разсмя доволно.
— Шегувам се. На всеки мъж, освен на нашия принц. А сега престани да се тревожиш. Казах ти, иди да му намериш друга жена.
Владимир погледна отчаяно към празната си чаша и я напълни отново.
— Не мога. Той не ми каза: „Искам жена за тази вечер. Намери ми.“ Той посочи точно към тази и нареди: „Тази. Уреди го.“ Маруся, тя дори не е красива, ако се изключат очите й. Мога да му намеря цяла дузина жени по негов вкус, но той иска точно тази и ще трябва да я получи.
— Сигурно е влюбена — каза замислено Маруся. — Това е единствената причина, поради която една жена с ниско обществено положение би отказала подобна чест. Нито една селянка в Русия…
— Това е Англия — напомни й Владимир. — Може би тук мислят по различен начин.
— Идвали сме тук и друг път, но ти никога не си имал такива проблеми. Казвам ти, тя е влюбена в някого. Но има отвари, които могат да я накарат да забрави, да замъглят съзнанието й, да я направят по-сговорчива…
— Той ще си помисли, че тя е пияна — отвърна сурово Владимир. — Това няма да му хареса.
— Поне ще я има.
— А ако не се получи? Ако тя си спомни достатъчно, за да го отблъсне?
Маруся се намръщи.
— Не, това не е добро решение. Той ще побеснее. Не трябва да вземе тази жена насила. Той не би го и направил. Жените обикновено се борят коя да се хвърли на врата му. Той може да има всяка, която пожелае.
— Той желае тази, но тя не го иска.
Маруся го изгледа с отвращение.
— Започвам да се тревожа. Искаш ли да поговоря с нея и да видя каква е причината за отказа й?
— Можеш да опиташ — съгласи се съпругът й, който беше готов на всичко.
— Междувременно ти можеш да отидеш да поговориш с Булавин. Може да не излезе нищо, но миналата седмица той се хвалеше, че знаел как да накара всяка жена да го моли да я обладае. Може би притежава някаква магическа отвара.
— Глупости — намръщи се той.
— Човек никога не знае — подкачи го Маруся — Казаците винаги са живели близо до турците, а не се е чувало някой от турските султани да е имал проблеми с робините си.
Владимир махна намръщено с ръка, сякаш искаше да покаже, че всичко това са глупости, но мислено реши да поговори с Булавин. В момента беше толкова отчаян, че бе готов на всичко.
Катрин не можеше да стои на едно място. Тя обикаляше стаята в кръг и на всеки няколко минути се втренчваше в огромния гардероб, който двамата пазачи бяха изтикали пред единствения прозорец Въпреки че беше празен, той беше толкова тежък, че тя не можеше да го помръдне. Бе опитвала да го отмести в продължение на половин час, но безуспешно.
Стаята в която я бяха затворили, представляваше доста голяма спалня, която очевидно не се използваше. Тапети в розово и зелено — кралицата одобряваше това съчетание от цветове — покриваха стените. Мебелите бяха тежки, изработени в стил, който използваше гръцки и египетски мотиви в украсата. Леглото беше застлано със скъпа зелена сатенена покривка. Богатство. Къщата се намираше на Кавендпш Скуеър, в това Катрин беше сигурна. Само да можеше да излезе оттук и щеше да си бъде у дома след няколко минути — но за какво? Елизабет, която Катрин за последен път бе видяла да стои сама на ъгъла, вече сигурно се беше срещнала с Уилям. „Преди да успея да се върна у дима, тя ще бъде омъжена.“