— Знам, че Бет мисли, че е влюбена в този негодник. Може би наистина е влюбена. Но това не променя нищо. Много добре информирани източници ми казаха, че Сеймур не е онова, което твърди, че е. Той е само на крачка от затвора за неизплатени дългове. И какво ми казва дъщеря ми, когато й съобщавам това. Казва, че това не я интересувало и че щяла да избяга с него, ако се наложело. Нали не мислиш, че тя наистина ще избяга с него, Кейт?
— Не, татко, тя просто е била разстроена — беше го уверила Катрин. — Бет е казала онова, с което е мислела, че ще успокои болката и разочарованието си.
Елизабет си беше легнала разплакана. Въпреки съчувствието към сестра си, Катрин не бе позволила развитието на нещата да я депресира. Тя се чувстваше донякъде отговорна, защото като придружителка на сестра си беше окуражавала усилващото се привличане между двамата млади. Но всичко това вече нямаше никакво значение. Сега Бет не можеше да се омъжи за лорд Сеймур и толкова. Катрин трябваше да се погрижи сестра й да разбере и да приеме това и да продължи да живее.
Тя почука на вратата на спалнята на Бет и влезе. Сестра й все още не се беше облякла и я посрещна по розов копринен халат, навлечен върху бяла ленена нощница. Бет седеше пред тоалетната си масичка и една прислужница решеше дългата й руса коса. Изглеждаше много крехка потънала в меланхолията си и с устни, отпуснати в крайчетата им. Нищо обаче не можеше да затъмни ослепителната красота на Елизабет Сейнт Джон.
Двете сестри си приличаха само по височина и по цвета на очите си, които не бяха нито сини, нито зелени, а някаква смес от двата цвята. Всички от рода Сейнт Джон притежаваха тези светли тюркоазени очи, обрамчени в по-тъмно синьо-зелено. Слугите обичаха да се кълнат, че когато Катрин била недоволна от нещо, очите й заблестявали с дяволски пламък. Това не беше вярно. Впечатлението се дължеше на твърде светлия цвят и на факта, че караха останалата част от лицето й да бледнее.
Цветът на очите допълваше светлорусата коса на Елизабет и меките черти на лицето й. Тя притежаваше класическа красота, наследена от майка си. Уорън и Катрин приличаха на баща си — тъмнокафява коса, орлов нос, упорита брадичка, високи скули и пълни устни. Всичко това правеше Уорън да изглежда доста красив, но придаваше твърде суров вид на Катрин. С ръст малко над метър и петдесет тя бе твърде дребничка, за да компенсира силния им ефект. Да се каже, че е хубавичка щеше да бъде голям комплимент за нея.
Но онова, което й липсваше като красота, беше компенсирано с характера й. Катрин беше сърдечна, всеотдайна жена. Уорън обичаше да я закача, като казваше, че е толкова многолика, че би трябвало да бъде актриса в театъра. Катрин можеше да се приспособи към всяка ситуация с лекота, независимо дали трябваше да поеме ръководството, или да се остави да бъде водена покорно от други. Талантите й обаче не бяха вродени; голяма част от тях бе усвоила в годината, когато бе една от придворните дами в свитата на кралица Виктория. Ако в двора можеше да се научи нещо, то това бяха гъвкавост и дипломатичност.
Всичко това датираше от преди две години, след първия й сезон, който се бе оказал потресаващ неуспех. Сега Катрин беше на двайсет и една години, скоро щеше да навърши двайсет и две и почти със сигурност нямаше да успее да се омъжи Така се шепнеше край нея, въпреки че тя нямаше намерение да остава стара мома и твърдо беше решила един ден да се омъжи за някой възрастен, улегнал джентълмен, а не за млад и разглезен хубавец. Никой от хората, които я познаваха, не можеше да отрече, че тя щеше да бъде идеална съпруга. Но Катрин все още не се чувстваше готова за брак Баща й все още имаше нужда от нея, сестра й имаше нужда от нея, дори Уорън имаше нужда от нея, защото ако нея я нямаше, брат й трябваше да поеме всичките си задължения като наследник на титлата на баща си, а той все още нямаше желание да направи това.
Елизабет даде знак на прислужницата си да излезе и очите й срещнаха погледа на сестра й в огледалото над тоалетната масичка.
— Кит, татко каза ли ти какво направи?
Бет гледаше жално и очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Катрин й съчувстваше, но само защото Елизабет й беше сестра. Всички тези чувства бяха свързани с нещо толкова глупаво като любовта.
— Знам какво е направил, скъпа, и съм сигурна, че вече си плакала достатъчно, така че се стегни. Без повече сълзи, ако обичаш.
Катрин не бе искала да се изрази толкова коравосърдечно. Наистина й се искаше да можеше да разбере какво изпитваше сестра й. Тя предполагаше, че беше твърде прагматична и това й пречеше. Твърдо вярваше, че ако човек не може да спечели, след като изчерпи всички средства, трябва просто да се предаде и да погледне нещата откъм хубавата им страна. Никой нямаше да я види как си удря главата в стената.