— Ти не си съсухрена! — възкликна Бет — И определено не си стара!
Катрин вдигна поглед, но не успя да се усмихне.
— Но от време на време се държа като стара мома?
— Не, не като стара мома… просто си толкова разумна и почтена, каквато всъщност трябва да бъдеш.
Сега Катрин успя да се усмихне.
— Станах такава, докато трябваше да забавлявам всички онези стари германски и испански дипломати в двореца. Още щом научеха, че говоря и двата езика, и вече не можех да се отърва от покани за вечеря.
— Колко отегчително.
— Не казвай това. Всъщност беше вълнуващо да науча от първа ръка толкова много неща за тези държави. Беше почти като да пътувам из тях.
— Никога ли не си забавлявала онези хубави французи? Ти говориш френски като майчин език.
— Също като всички други, скъпа.
— Разбира се — каза Бет и продължи да крачи из стаята.
Всичко това не беше достатъчно. Кит се беше усмихнала, но в погледа й все още се четеше болка. Да можеше само да се владее като Кит. Сестра й никога не би казала нещо, което не мисли.
Бет се озова до прозореца, който гледаше към улицата. Каретата, която тъкмо спираше пред входа на дома им, й се стори смътно позната.
— Татко да не би да очаква лорд Селдън?
— Да. Да не би вече да е пристигнал?
Бет се отдръпна от прозореца и кимна.
— Никога не съм харесвала този надут стар козел. Помниш ли как когато бяхме деца ти изля онази кана с вода през прозореца върху главата на този дъртак? Така се смях…
Като забеляза палавото пламъче в погледа на сестра си, Бет млъкна Господи, от години не беше виждала този поглед.
— Няма да го направиш!
Катрин вдигна втората ваза и тръгна бавно към прозореца. Един паж в ливрея тъкмо помагаше на лорд Селдън да слезе от каретата.
— Кит, не трябва да правиш това — предупреди я Бет, въпреки че се беше ухилила широко. — Последния път татко побесня и двете ядохме голям пердах.
Катрин не каза нищо Тя изчака нищо неподозиращия лорд Селдън да стигне до вратата, която се намираше точно под прозореца, след което изля вазата. Катрин се отдръпна бързо назад, изчака няколко секунди и избухна в смях.
— Господи, видя ли му физиономията? — смееше се Катрин — Приличаше на умряла риба.
Отначало Бет не можа да й отговори, защото беше прегърнала сестра си и не можеше да спре да се смее.
— Какво ще кажеш на татко? — попита най-накрая тя. — Той ще побеснее.
— Да, несъмнено. Аз пък ще го уверя, че ще уволня непохватната слугиня, която е направила такава грешка.
— Няма да ти повярва — изкиска се Бет.
— Разбира се, че ще ми повярва. Нищо няма да разбере. Той не се занимава с проблемите в домакинството Сега трябва да отида да се видя с лорд Селдън. Не мога да го оставя да се окапва във фоайето. Моли се да не се разсмея, докато го гледам.
Успяла да се справи с напрежението между себе си и сестра си, лейди Катрин Сейнт Джон излезе от стаята.
Глава 2
— Бабо, той идва!
Младата жена влетя в стаята с развети поли. Тя дори не погледна към баба си, а изтича направо до прозореца, от който можеше да наблюдава приближаващата процесия от красиви карети. На долната й устна се появи малка капчица кръв, причинена от силното вливане на зъбите й в плътта, а кокалчетата на пръстите й побеляха от силата, с която се беше вкопчила в перваза. Тъмнокафявите й очи бяха широко разтворени от непресторена уплаха.
— О, господи, какво ще правя? — извика тя. — Той ще ме пребие!
Ленор Кудуърт, вдовицата на херцог Албемарл, затвори очи и въздъхна. Вече беше твърде стара за такива преструвки. Е, не чак толкова стара, но на нейната възраст нямаше нужда от подобни драматични сцени. А и внучката й бе трябвало да мисли за последствията, преди да се посрами.
— Успокой се, Анастасия — каза тихо Ленор. — Ако брат ти наистина те набие — в което много се съмнявам, — то няма да бъде незаслужено. Дори и ти трябва да признаеш това.
Принцеса Анастасия се обърна рязко и започна да кърши ръце.
— Да, но… но той ще ме убие! Бабо, ти не го знаеш какъв е. Никога не си го виждала разгневен. В такива моменти той не знае какво прави. Няма да ме убие, но аз ще умра много преди да е свършил с мен!
Ленор се поколеба и се опита да си спомни Дмитрий Александров, когото беше видяла за последен път преди четири години. Още тогава, едва на двайсет и четири, той бе имал внушително тяло с височина над метър и осемдесет, и мускулатура, закалена от службата му в руската армия. Да, той беше силен и наистина беше в състояние да убие човек с голи ръце. Но да убие сестра си? Не, той не беше способен да направи това с нея, независимо какво бе направила тя.