Ленор поклати твърдо глава.
— Брат ти може и да ти е ядосан, което е разбираемо, но до насилие няма да се стигне.
— О, бабо, не чуваш ли какво ти говоря? — извика Анастасия. — Дмитрий никога не е живял с теб като мен. През целия си живот си го виждала едва шест пъти и никога за дълго. Аз живея с него. Сега той ми е настойник и аз го познавам по-добре от всеки.
— Ти живееш с мен от една година — напомни й Ленор — и нито веднъж не си му писала.
— Искаш да кажеш, че той не е същият, че се е променил само за една година? Не, мъже като него никога не се променят. Той е руснак…
— Наполовина англичанин.
— Той беше отгледан в Русия! — настоя Анастасия.
— Дмитрий пътува много. Той прекарва едва половината от времето си в Русия, а понякога дори и по-малко.
— Но чак след като напусна армията!
Двете никога нямаше да постигнат съгласие за характера на Дмитрий. За сестра му той винаги щеше да си остане тиранин, също като цар Николай. Ленор знаеше, че това не бе вярно. Пьотр Александров не беше възпитавал еднолично сина си; дъщеря й Ана беше дала своя принос за формирането на характера му.
— Предлагам ти да се успокоиш, преди той да влезе — каза Ленор. — Сигурна съм, че истеричното ти поведение няма да му хареса повече отколкото на мен.
Анастасия хвърли един бърз поглед през прозореца и видя, че първата от огромните карети вече бе спряла пред входа на къщата. Тя извика уплашено, притича през стаята и коленичи пред Ленор.
— Моля те, бабо, моля те. Трябва да говориш с него. Трябва да ме защитиш. Той не е двуличник и няма да бъде ядосан толкова много заради онова, което направих, колкото заради това, че се е наложило да си промени плановете, за да дойде да ме вземе. Разбираш ли, той си поставя цели за далечното бъдеше. Може да ти каже къде ще бъде през всеки един ден от следващата година. Но ако нещо попречи на плановете му, става невъзможно да се живее с него. Ти го накара да остави задълженията си и да дойде тук. Трябва да ми помогнеш.
Най-сетне Ленор разбра какъв беше мотивът за тази малка драма. Внучката й беше изчакала до последния момент, за да не даде на баба си време да обмисли всичко. Просто гениално. От друга страна, Анастасия Петровна Александрова беше интелигентна млада дама. Разглезена, с твърде непостоянен характер, но интелигентна.
Значи на нея се падаше задачата да успокои звяра. Трябваше да пренебрегне факта, че малката хлапачка постоянно бе проявявала неподчинение към нея, бе пренебрегвала установените норми и бе определяла сама свои правила. Анастасия дори беше отказала да се върне в Русия, когато се бе разразил последният скандал. Ако не го беше направила, Ленор не би повикала брат й.
Тя се втренчи надолу към разтревоженото красиво лице на внучката си. Нейната Ана беше красива, но Александрови бяха невероятни. Ленор бе ходила в Русия само веднъж, след смъртта на Пьотр, когато дъщеря й бе имала нужда от майка си. Тогава Ленор за първи път бе видяла потомството на Пьотр — трите деца от първия му брак, както и многото му извънбрачни деца. Всички те бяха изключително красиви. Ленор обаче обичаше внуците си, които й бяха единствените. Съпругата на сина й, настоящият херцог Албемарл, бе починала, преди да му роди деца. Той не се беше оженил повторно и не показваше по никакъв начин, че иска да го направи. Всъщност той дори бе определил Дмитрий за свой наследник.
Ленор въздъхна. Внучката й беше в състояние да я върти на малкото си пръстче. Анастасия трябваше да напусне Англия, докато хората забравят за последните предизвикани от нея скандали, но Ленор знаеше, че отново щеше да покани момичето да живее при нея. Когато тя беше тук, животът ставаше доста напрегнат, но винаги беше интересен.
— Върви си в стаята, моето момиче — каза Ленор. — Ще говоря с брат ти. Но не ти обещавам нищо.
Анастасия скочи на крака и се хвърли на врата на баба си.
— Благодаря ти, бабо. Много съжалявам. Знам, че ти създадох големи неприятности…
— По-добре на мен, отколкото на брат ти, ако наистина има толкова труден характер, колкото твърдиш. Тръгвай, преди да е дошъл тук.
Принцесата излезе тичешком от стаята тъкмо навреме. След по-малко от минута икономът съобщи за принц Дмитрий Петрович Александров. Или поне се опита. Дмитрий не изчака икономът да извърши официалната процедура и влезе в стаята веднага щом вратата се отвори.
Той се спря и огледа Ленор. Възможно ли беше да бе станал още по-красив, откакто го беше видяла за последен път? Да, очевидно беше възможно. Златисторусата коса, проницателните тъмнокафяви очи и тъмните, гъсти вежди си бяха все същите, но докато на двайсет и четири години в него бе имало все още нещо момчешко, то сега той беше станал истински мъж. Ленор не беше виждала мъж като него през всичките шейсет и девет години от живота си. Той надминаваше дори баща си по хубост, а тя бе смятала, че няма по-красив мъж от Пьотр.