Мередит Уайлд
Прелъстена
(книга 1 от „Хакерът“)
Глава първа
— Какъв прекрасен ден — казах аз.
Зимата в Бостън омекна и във въздуха се усещаше полъхът на пролетта. Кампусът бе оживен, гъмжеше от студенти, туристи и местни.
Този следобед мнозина все още носеха официалните тоги от церемонията по дипломирането, която аз все още преосмислях. Всичко изглеждаше недействително, от сантименталните сбогувания с приятели, до предчувствието за сблъсъка с истинските житейски проблеми през идните дни. Неясни чувства се бореха в мен. Гордост, облекчение, тревога. Обаче най-вече бях щастлива. Заради това, че изживявам този миг. Заради Мари, която беше до мен.
— Всичко свърши и никой не заслужава това повече от теб, Ерика.
Мари Мартели, най-добрата приятелка на майка ми и мой личен спасител, леко стисна дланта ми и ме хвана под ръка.
Висока и стройна, Мари се извисяваше над дребната ми фигурка. Нежната ѝ кожа бе шоколадова, а кестенявата ѝ коса бе сплетена на дузина къси расти, стил, който свидетелстваше както за вечната ѝ младост, така и за еклектичния ѝ вкус. Отстрани никой не би могъл да предположи, че през последните десет години тя бе моята единствена майка.
През годините си бях повтаряла, че да нямаш родители понякога е по-добре, отколкото да имаш такива родители, за каквито чувах или които от време на време срещах. Понякога родителите на съучениците ми бяха толкова тиранични. Някои присъстваха телом, но отсъстваха духом, а други бяха на години, на които можеха да бъдат баби и дядовци на децата си, със съответна за разликата във възрастта пропаст между поколенията. Да бъда най-добра във всичко бе много по-лесно, когато самата аз си го налагах.
Мари бе различна. През годините винаги ми бе оказвала точно необходимата доза подкрепа. Изслушваше ме за проблемите ми с приятели, както и вайканията ми за работа и изпити, но никога не ме пришпорваше. Знаеше колко самата аз съм взискателна към себе си.
Спускахме се по тесните алеи, които се виеха из кампуса на Харвард. Лек ветрец полюшваше короните на дърветата, които шумоляха над нас.
— Благодаря ти, че дойде днес тук заради мен — казах аз.
— Не ставай смешна, Ерика. За нищо на света не бих го пропуснала! Знаеш това.
Тя се усмихна и ми намигна. — Освен това винаги се радвам на възможността да се разходя по Мемориал Лейн. Не си спомням кога за последен път бях в кампуса. Чувствам се отново млада!
Възторгът ѝ ме накара да се засмея. Само човек като Мари можеше да посети своята Алма Матер и да се почувства подмладен, като че не бе изминало толкова много време.
— Ти все още си млада, Мари.
— Предполагам. Обаче животът тече много бързо. Скоро сама ще разбереш.
Тя леко въздъхна.
— Готова ли си да празнуваме?
Кимнах с глава:
— Напълно. Да вървим.
Излязохме през портала на кампуса, хванахме такси, прекосихме Чарлз Ривър и се озовахме в Бостън. След няколко минути прекрачихме масивните порти на един от най-добрите ресторанти за стекове в града. За разлика от слънчевите улици, вътре бе тъмно и прохладно, а над приглушените гласове на вечерните клиенти осезаемо витаеше дух на изтънченост.
Прегледахме менюто и поръчахме храна и питиета. Келнерът бързо донесе две чаши шестнайсетгодишен скоч с много лед, вкусът, към който бях развила от вечерите, прекарани с Мари. След като седмици наред бях злоупотребявала с кафе и с доставена посред нощ готова храна, не можех да си представя нищо по-подходящо за празнуване от леден скоч и пържола за вечеря.
Чертаех с пръст по запотената си чаша и се питах какъв би бил този ден, ако майка ми бе още жива. Може би щях да си остана у дома, в Чикаго и да живея по съвсем различен начин.
— Какво има, момичето ми? — гласът на Мари ме откъсна от мислите ми.
— Нищо. Просто ми се иска мама да беше тук — отвърнах спокойно.
Мари стисна ръката ми през масата.
— И двете знаем, че Патриша щеше да се гордее с теб днес. Неизразимо много.
Никой не познаваше майка ми по-добре от Мари. Въпреки че след завършване на училище живееха далеч една от друга, двете си останаха все така близки през цялото време — чак до горчивия край.
Избягвах погледа ѝ, като не исках да се поддам на емоциите, които ме заливаха като потоп на всеки голям празник. Днес нямаше да плача. Днешният ден бе радостен, независимо от всичко. Ден, който никога нямаше да забравя.
Мари пусна ръката ми и вдигна чашата си с блеснал поглед.
— Какво ще кажеш да вдигнем тост за бъдещето?