— Обичам да бъда предизвиквана, Блейк. Не обичам да бъда саботирана.
Насилвах се да говоря тихо и само ние да се чуваме. Може би в представите на Блейк това беше предизвикателство, но в моите очи не изглеждаше така. Непрекъснато се съмнявах в себе си, но когато някой явно ме подценяваше, показвах нокти. Бях работила неуморно и не му бях дала никакво основание да се съмнява в мен или в способностите ми.
— Вярвай ми. Ако исках да те унижа, нямаше да бъдеш тук.
— Голям нахалник си.
Гласът ми проехтя в залата. Председателят бе включил микрофоните и очите на всички се впериха в мен. По дяволите. Приседнах обратно на стола си, като желаех да потъна в земята от срам. Очевидно нямаше нужда Блейк да ме унижава. Можех да го направя прекрасно и самата аз.
Председателят бързо се съвзе и започна да представя участниците в панела и модератора, уважаемият Блейк Ландън. Свих се при произнасяне на името му и последвалите ръкопляскания, но трябваше да се взема в ръце. Войната с Блейк нямаше да ми бъде от помощ в този панел. Той щеше да води разговора, а преди малко аз публично го бях наругала.
Изправих гръб и вдишах дълбоко няколко пъти, за да се отпусна и да се съсредоточа. Панелът започна с презентации, които минаха добре, тъй като се бях упражнявала най-малко петдесетина пъти по време на полета. След това Блейк зададе няколко предварително подготвени въпроси, като ги насочи към съответните участници. Почувствах се в свои води и тревогата ми скоро се уталожи. Дори събрах смелост да взема думата, когато другите спираха да говорят, въпреки че внимавах да не срещна погледа на Блейк. Той можеше да наруши инерцията ми с добре пресметната подигравателна усмивка. Лицето му във висша степен ме разсейваше в професионална обстановка.
След кратки въпроси от аудиторията, казахме заключителни думи. Въздъхнах с облекчение, благодарна, че съм оцеляла. Смъмрих се, задето така съм се плашела от нещо, което се оказа напълно поносим ангажимент да говоря пред публика. Бях преодоляла кризата.
— Не беше никак зле — каза Блейк.
Все още с параноичен уплах от микрофоните му хвърлих гневен поглед. Събрах нещата си и се изправих, като изведнъж ми се прииска да си тръгна и да се отдалеча на известно разстояние от Блейк.
Той бързо се изправи заедно с мен.
— Хей, недей да бягаш още. — Спря един от говорителите, който точно слизаше от подиума.
— Здравей, Алекс — каза той и привлече вниманието на мъжа.
Обърна се и ме хвана за лакътя. Аз се отдръпнах и после осъзнах, че той ме представя на Алекс Хъчисън, генерален директор на един от най-големите търговски уебсайтове в Щатите.
— Ерика, това е Алекс. Алекс, ние работим с Ерика в „Енджълком“ и помислих, че е добре да се запознаете. Може да откриете общ интерес при нейния фокус върху дамското облекло.
— За мен е удоволствие, Ерика. Нямам търпение да погледна сайта ти.
Алекс бе поне петнадесет години по-възрастен от мен и приличаше повече на костюмарите, пред които се явих на изслушването в Бостън, но ми посвети цялото си внимание.
— Благодаря, ще се радвам да науча мнението ви.
— Разбира се, кога стартирахте?
— Преди около година.
— Чудесно. Ще погледна сайта. Ето визитната ми картичка, номерът на мобилния ми телефон е на обратната страна. Ще държим връзка и ако мога с нещо да помогна, ще ми кажете, нали?
— Определено. Безкрайно ви благодаря.
След като Алекс се отдалечи, други двама се приближиха до нас, и двамата приблизително на наша възраст. Единият ръководеше известен магазин за разработване на компютърни игри, а другият бе основал процъфтяващ музикален сайт за откриване на нови таланти малко преди „Клозпен“, което ме накара да се почувствам малко по-добре на това място.
Поговорихме, а Блейк умело насочваше разговора към мен при всяка възможност. Обхвана ме шеметна възбуда. Бях твърде слисана, за да се представя сама на когото и да е от тези хора. Те ме приеха общо взето благосклонно и аз се почувствах възнаградена за това, че отстоявам позицията си, че сме създали нещо, което си струва да се ползва.
Накрая участниците и останалите говорители се разпръснаха като ме оставиха отново насаме с Блейк.
— Еха! — възкликнах аз, все още замаяна от станалото.
— Толкова страшно ли беше?
— Не, всъщност беше невероятно. Не очаквах нищо подобно.
— Може би е за добро.
Прав беше. Очакването щеше да бъде непоносимо, ако знаех от какъв калибър са хората, с които щях да изнасям презентация и след това да се запозная. Паниката ми тази сутрин беше милостиво краткотрайна и извън инцидента с микрофона, всичко бе минало изключително добре. Но и така да беше, нямах намерение да му направя удоволствието да го призная.