— Няма нищо общо с нашето приятелство или с теб самата. Просто не можех да понасям този израз на лицата на всички. Освен това, какво щеше да стане, ако отново се бях сблъскала с него? Не знам какво щях да направя.
Достатъчно тежко бе да се справя със станалото с мен. По онова време, мисълта да го преживея отново, по какъвто и да е начин, ме ужасяваше. Единственото нещо, което днес ме възпираше да не се озъртам непрекъснато през рамо бе фактът, че бях погребала спомените толкова дълбоко, че почти повярвах, че мъжът, който ме бе наранил, вече не съществува.
Когато вдигнах поглед към нея, съчувствието в очите ѝ само усили гаденето в стомаха ми. Погледнах чантата си и потърсих благовиден предлог да си отида.
— Исках да поговоря с теб, но ти никога не ми даде тази възможност.
— Ако щеш вярвай, обаче наистина не ми се говори за това.
Стиснах зъби. Не исках да говоря — или да мисля за това — никога повече. Но грешката не бе на Лиз. Нищо от станалото не беше.
Очите ѝ, блестящи и невинни ми напомниха за нощите, в които унищожавахме кутиите с готова храна, изпратени от родителите ѝ, докато споделяхме истории и мечти в наивността си на първокурсници.
Облегнах се назад на стола си и поех дълбоко дъх. — Трябваше да се справя сама с нещата и по някаква причина не можех да го направя в онази къща.
Тя кимна. — Разбирам.
Не беше така, обаче оценявах усилието ѝ, въпреки че ме връщаше към спомени, които отдавна бях погребала.
— Може да се видим, когато се върна от Испания и да се опитаме да наваксаме — каза тя. — Няма да говорим за това, естествено. Знаем, че се разстройваш.
— Дадено. — Усмихнах се пресилено. Не можех да променя миналото, но може би щяхме да успеем да спасим нещо от загубеното.
— Ще държим връзка.
Поговорихме за преподаватели и положението с квартирите в града, докато Лиз дояждаше мъфина си. След това си разменихме телефоните и се сбогувахме. Докато се връщах отново в кампуса, телефонът ми кликна за получено съобщение. От Али.
Трябва да поговорим. Имам новини.
Сърцето ми подскочи. Вървешком набрах номера ѝ.
— Какво става?
— Имам новина.
— Каза вече. Каква?
Тя замълча за малко. — Получих работата.
— Страхотно — промълвих аз, а разочарованието се усещаше по тона ми. Бях безсилна. Новината бе ужасна.
— Ерика?
— Какво очакваш да кажа?
Отбих се от потока пешеходци, докато хората ме подминаваха на улицата. Срещата с Лиз ме бе изнервила, а сега губех и Али — най-добрата ми приятелка, съквартирантка и бизнес партньор. Не можех да кажа, че това е най-хубавият миг от деня.
— Поздравления, Али. Знам, че искаш това. За съжаление, аз не.
Няколко мига Али помълча на телефона. — Обсъждахме го, а сега изглеждаш изненадана.
Права беше, но от това болката не намаляваше. Сега нещата се бяха раздвижили и потенциално зависеха от решението на Макс дали да ни финансира.
— Кога напускаш?
— След няколко дни. Мога да отседна при някой приятел в града, докато си намеря квартира.
Телефонът ми сигнализира за друго обаждане. Не разпознах номера, обаче ми трябваше предлог да прекъсна този разговор, преди да кажа нещо, което не мисля. — Някой ме търси, Али. Трябва да затворя.
Тя въздъхна. — Добре, чао.
Почувствах вина, докато превключвах на другата линия.
— Ало?
— Ерика, обажда се Блейк.
Мислено изругах. Точно сега от всички пъти, когато бях искала да се обади. — Моментът не е подходящ.
— Добре ли си?
— Добре съм — изобщо не звучах убедително.
— Къде си? Аз съм в района.
Огледах се наоколо за най-близкия разпознаваем обект. — Близо до Кембъл Скуеър.
— Ще мина да те взема до пет минути. Той прекъсна връзката, преди да успея да възразя.
Седнах на пейка в парка и започнах лениво да проверявам имейлите на телефона си, за да отклоня мислите си от бомбата, която Али хвърли. Сид съобщаваше за приличен наплив на нови потребители след конференцията, което бе добра новина, тъй като бях започнала да се чудя дали цялото това усилие не бе всъщност една скъпо, 6000-километрово преследване на Блейк. Сетих се отново за Али и Лиз и за това колко самотна се оказах през последния час. Очите ми пареха от вълнение и аз избърсах една търкулнала се сълза.
Автомобилен клаксон прекъсна момента. Блейк седеше на шофьорското място в луксозна черна спортна кола, паркирана на ъгъла. Приближих се и със смущение установих липсата на дръжка, докато тя не изскочи от някакъв тайник в страничната врата. Влязох вътре и моментално се смаях от огромния плазмен екран между шофьора и пътническите седалки.