— Здрасти — Брад се чувстваше неудобно.
Грабнах портфейла от чантата си извадих петдесетте долара, за които се бяхме уговорили. — Много ти благодаря, Брад. Мисля, че добре се справихме. Само метни останалите торби във входа, а аз ще ги кача горе.
— Сигурна ли си?
— Да — отвърнахме едновременно двамата с Блейк.
По някакъв начин, докато се разправяше с мен относно привилегията да качи торбите в апартамента ми, Блейк ме убеди да вечеряме заедно у тях. Бях прегладняла и емоционално изцедена, така че неохотно се съгласих.
От антрето се озовахме в отворено помещение с дизайнерска кухня вдясно и обширни трапезария и дневна вляво. Самият апартамент в по-голямата си част напълно отговаряше на моите очаквания. С много светлина, модерни мебели, кремави кожени дивани, тъмни дървени плоскости и морскосини акценти по картините и аксесоарите. Предполагах, че някой друг, по-вероятно жена, му е помогнала с обзавеждането.
Онова, което най-много ме изненада, особено след като се бях запознала с високотехнологичната му Тесла, бе пълната липса на всякаква видима електроника, но може би той бе напреднал толкова много в това отношение, че бе успял да я прикрие по някакъв начин.
— Никакви устройства и джаджи? — попитах аз.
— Не. Ако имам нужда да вляза в мрежата, отивам в офиса си.
— Това ме учудва.
— Защо?
— Е, вероятно можеш да проведеш цяла конференция от таблото на колата си. Представях си, че мястото, където живееш, не е по-различно.
— В продължение на петнадесет години съм се взирал в екрани. Накрая си дадох сметка, че някои от най-добрите идеи са ми хрумвали, когато съм офлайн за продължителен период от време.
— Мисля, че разбирам — казах аз, която не успявах да се справя напълно със собствената си зависимост от технологиите. Трябваше да бъда на линия по всяко време, за всеки случай. Мисълта някой да бъде извън мрежата повече от час, особено човек като Блейк, който сигурно бе много по-търсен, ми се струваше невероятна.
— Вино?
Днешният ден бе горещ, изморителен и изпълнен със стресови ситуации. Копнеех да го завърша с чаша изстудено бяло вино, обаче това беше еднопосочен път, водещ право в спалнята на Блейк — място, което бях решена да избягвам, особено предвид новата квартирна ситуация. Сега, когато бяхме съседи по силата на едногодишния договор, който бях подписала съвсем наскоро, се налагаше да наложа нови граници.
— Чаша вода — отвърнах. — Е, какво има за вечеря? Мога ли да помогна с нещо?
— Хм — той се поколеба, после отвори някакво чекмедже и извади връзка менюта за доставка по домовете. — Избери си. Горещо препоръчвам тайландския ресторант долу по улицата. Най-вкусната храна, която някога си опитвала.
Поклатих глава леко озадачена, че бе положил такива усилия да ме покани на вечеря, без предварително разработен план. Това бе необичайно за него. Винаги бе на пет крачки пред мен, качество, което никога повече нямаше да подценявам.
— Нека позная. Не можеш да готвиш?
— Имам много таланти, но не, кулинарното изкуство не е сред тях.
— Опитвал ли си някога?
— Всъщност, не — повдигна рамене той.
— Добре, къде е най-близкия супермаркет?
Той вдигна вежди. — През няколко пресечки.
— Хладилникът ми е празен, а предполагам и твоят. Какво ще кажеш да отидем да купим някои неща и после ще ти покажа как да сготвиш прилична храна следващия път, когато поканиш някое момиче на гости.
Той замълча. Не можех да преценя дали е подразнен, или обмисля предложението ми. Нямаше значение, неведнъж бе преминавал всяка граница по отношение на мен.
— Добре, да вървим — каза най-после.
Оказа се, че в супермаркета Блейк е напълно безпомощен. Разпитах го какво обича и какво не, а след това намерих всички съставки за един от моите специалитети, лингуини с миди, едно от ястията, които майка ми ме бе научила да готвя.
Тъй като все още нямах никакви кухненски прибори като тенджери и тигани, започнах да готвя в напълно оборудваната кухня на Блейк, докато той стоеше отстрани. Чувствах, че съм загубила практика, но постепенно се окопитих. След четири години, прекарани в мизерни кухненски боксове се оказа, че искам да бъда в истинска кухня, а в тази на Блейк не липсваше нищо.
— Така ли ще стоиш, или все пак ще ми помогнеш? — попитах шеговито.
Той се доближи до плота и му възложих първата задача.
— Ето, нарежи това. — Подадох му глава лук. Скришом го наблюдавах и се правех, че не забелязвам как мига, за да пропъди сълзите.
Отпуснах се и се заех да му обяснявам. Въпреки че мълчеше, Блейк се оказа внимателен ученик. Понякога дори прекалено внимателен — хванах го да зяпа задника ми, когато започнах да търся гевгир в шкафовете му. Възползвах се изцяло от новото разпределение на силите, докато го запознавах с някои основни правила за приготвяне на паста, като например какво означава ал денте и каква е фундаменталната разлика между прясно настъргания и пакетирания пармезан.