— Майка ми беше превъзходна готвачка. Тя ме научи на всичко, което знам за храната.
— Беше? — попита меко той.
— Почина, когато бях на дванадесет. Преглътнах, за да преодолея тъгата, която ме обземаше винаги, когато говорех за нея. — Започна да се чувства зле и когато най-после откриха причината, ракът се беше разпространил необратимо. Почина няколко месеца по-късно.
— Съжалявам — каза той.
— Благодаря. — натъжена от спомена, потрих декоративната дупка на джинсите си. — Изминало е толкова време, трудно ми е да си спомня всичко за нея. Имам чувството, че храната е едно от нещата, чрез които мога да поддържам жива паметта и. Странно, нали?
— Не мисля така. — Той се обърна към мен и улови свободната ми ръка. — Значи баща ти те отгледа?
Бавно чертаеше кръгове по ръката ми, което едновременно ме разсейваше и ме успокояваше.
— Доведеният ми баща, за около година. Когато станах на тринадесет, постъпих в пансион на източното крайбрежие. Прекарах една лятна ваканция отново в Чикаго, а останалите с най-добрата приятелка на майка ми, Мари, която живее тук в околностите на града. Оттогава през повечето време съм се справяла сама.
— Доста дълго време човек да е сам.
Бавно кимнах. — Така е, но всъщност нямам база за сравнение. Предполагам, че положението е такова, каквото е.
— Сигурно ти липсват.
Твърде малко знаех какво е да имаш баща, обаче бях сигурна, че щях да се радвам да имам такъв при точните обстоятелства.
— Майка ми ми липсва всеки ден — казах аз. — Обаче това е моят живот и всичко, което ме е направило това, което съм, така че не мога да разсъждавам какво би могло да бъде.
Винаги се чувствах неловко с повечето хора на моя възраст, на които бяха дадени много повече шансове за успех, чиито родители бяха там, за да ги измъкнат, когато залитнат и да им покажат правилната посока, когато се чувстват несигурни.
Бързо разбрах, че в собствената ми защита зееха пробойни, което вероятно обясняваше защо напоследък се чувствах като попаднала в открито море без спасителен пояс. Новото ми увлечение по Блейк затрудняваше и без това рискованото начинание да се посветя изцяло на бизнеса. А ето че се намирах тук, като му давах възможност да ме сломи.
— Късно е. Трябва да вървя.
— Не се налага — гласът му бе сериозен, но не предизвикателен.
Опитах се да надникна в очите му, като се надявах да не видя в тях съчувствие. Моята история не бе от най-щастливите, но самосъжалението не водеше до никъде.
— Знам, но трябва да свърша хиляди неща преди срещата ни утре. — Изправих се. — Наслаждавай се на остатъците.
Той стана. — Очаквам с нетърпение часа, когато ще мога да ги сметна за остатъци.
Стоеше достатъчно близко и дъхът му докосваше устните ми. Сексуалното напрежение между нас бе осезаемо. Преди няколко часа му бях ядосана, но оттогава той бе погълнал с апетит любимата ми паста и се бе държал невероятно мило. Все пак сега, когато бяхме съседи, се налагаше внимателно да обмислим как да продължим нататък. За жалост, той не ми бе дал много възможности да размишлявам върху каквото и да е и чувствата ми бяха смесени и объркани.
Пъхнах ръце в джобовете, като устоях на изкушението да го докосна. Сведох поглед като се питах дали моментът е подходящ да говоря за това.
— Какво има? — Загрижеността подчертаваше силните черти на лицето му и той обхвана страната ми с дланта си. Наклоних се напред при това обикновено докосване.
— Като начало, още съм ти ядосана.
Леко се усмихна, докато прокарваше възглавничката на палеца си по устата ми. Облиза устни, а моите се разтвориха при този жест, тръпнещи от обещанието за целувка.
— Харесва ми, когато си ядосана — промълви той.
— Винаги ли си толкова настойчив?
— Само когато видя нещо, което искам.
— Как стана така, че именно мен ме споходи такъв късмет? — не можех да скрия усмивката си.
— Комплименти ли си просиш?
— Не, обаче се надявам, че имаш основателна причина да преобърнеш живота ми.
Той отстъпи назад и прекара ръка през косите си, а отдръпването му веднага ме накара да се почувствам самотна. Исках да се върне, да ме докосва.
— Ти си различна.
Леко се намръщих. — Хубаво.
— Исках да те видя отново, а ти не ми даваше никаква възможност. — Повдигна вежди. — Може би това е достатъчно?