Позвъних на Мари, като се надявах да е някъде наблизо.
— Помощ! — казах с престорена паника.
— Какво става, малката ми?
— Получих финансиране и довечера ще ходя да празнувам.
— Знаех си. Честито!
— Но нямам какво да облека.
Тя се засмя гърлено, което ме накара да се усмихна.
— Скъпа, това е проблем, който можем да решим. Искаш ли да хапнем някъде, преди да нападнем магазините?
— Разбира се. Благодаря.
След дните, прекарани с технократи и костюмари, изпитвах нужда от женска компания. Няколко часа по-късно седяхме в „Дъ Вайн“. Малкият средиземноморски ресторант бе сгушен на партера на облицована с пясъчник къща на Нюбъри Стрийт, един от най-елегантните и скъпи места за пазаруване в града. Както можеше да се очаква, то се намираше само на няколко пресечки от новия ми апартамент. Двете с Мари отпивахме студен чай и си поделяхме блюдо калмари, докато обменяхме новини.
— Е, разкажи с кого излизаш? — каза Мари.
Замълчах за момент като обмислях как най-бързо да я запозная с всичко, което Блейк ми бе причинил напоследък. — Помниш ли онзи мъж, на когото буквално налетях онази вечер в ресторанта? — В стомаха ми запърхаха пеперуди при спомена за първата ми случайна среща с Блейк.
Тя замръзна и красивите ѝ кафяви очи се разшириха. — Шегуваш се.
— Няма шега. Той е изпълнителен директор на инвестиционната група, която ни финансира. Прескочих онази част, в която той ме съблазни в Лас Вегас и ме подмами да живея в неговата сграда. Мари не ми беше майка, но понякога се държеше покровителствено.
— Това звучи напълно в твой стил.
— Едва ли. Той е толкова различна класа. Всъщност е доста страшно.
— Предполагам, че толкова зает мъж като него едва ли щеше си губи времето с теб, ако смята, че не си от неговата класа.
Въздъхнах. Бих искала да знам какво мисли Блейк, но бях твърде заета да оправям бизнеса си, за да любопитствам. — Сигурно е така. Всичко стана някак много бързо, така че наистина не знам какво да мисля. — Боднах от салата си. — Честно казано, Мари, точно сега съм напълно объркана.
— Това прави любовта, миличка — тя поклати с усмивка глава.
Любов? Само Мари, безнадеждната романтичка, можеше да си го помисли. Блейк беше великолепен за забавление, но това нямаше нищо общо с любовта.
— Не става дума за това, а и не мисля, че някога ще стане.
Тя вирна глава, а на устните ѝ играеше лека усмивка. — Никога не се знае. Любовта може да те порази за миг, дори когато не я търсиш.
Кимнах с нервна усмивка.
— Да приемем, че е така. Нещо ново с Ричард?
Усмивката ѝ стана по-широка и тя заразказва подробно за последната им среща. Отпуснах се назад на стола си, като се опитвах да слушам, но можех да мисля само за тази петбуквена дума. Само че, точно сега в живота ми нямаше никакво място за любов.
Глава десета
През остатъка от следобеда се правех, че работя, но всъщност броях наум минутите до срещата ми с Блейк. Искаше ми се да празнувам с Макс, обаче напоследък не бях виждала Блейк. Сега почувствах, че дължа този повратен за живота ми успех до голяма степен на неговата подкрепа. Дори когато тази подкрепа вървеше наред със сексуалното напрежение помежду ни, което се опитвах да осмисля, пак бях благодарна за нея.
Когато часът наближи, облякох сексапилната и прекалено скъпа вечерна рокля, която Мари ми помогна да избера. Черна, с тънък бял кант около подгъва на полата във форма на лале, роклята бе изискана, но в същото време подходяща за горещия ден с тесните си презрамки и леки пластове тънка коприна. Съчетах тоалета със сандали с високи токчета, сребърни висящи обеци и прибрах косите си в хлабав кок.
Ще видим какво ще каже Блейк за всичко това, помислих аз. Сложих си сиви сенки за опушен грим. Със или без Блейк се чувствах превъзходно и исках да изглеждам прекрасно тази вечер. Али щеше да се гордее с мен.
Сид бърникаше в хладилника, когато излязох от стаята си, чаткайки с токчетата си. Спрях се пред кухненския бар, за да изчакам Блейк. Сид се обърна и ме изгледа ококорено.
— Какво? — попитах аз, обхваната от тревога да не би да не съм толкова хубава, колкото си мисля.
— Хм — той премигна. — Нищо. Изглеждаш наистина добре. — Усмихна се и изчезна в стаята си, точно преди Блейк да почука на вратата.