Светлините на града украсяваха смрачаващото се небе и ми напомняха за последния път, когато се бях любувала на такава гледка. Затворих очи и видях Блейк. Усмивката му, която не оставаше никакво съмнение, че ще получи от мен точно това, което искаше. Тялото, което ме подлудяваше по всяко време.
Зад мен Али и Хийт тихо се смееха, преплели крайници на един от диваните на открито, които украсяваха тази забележителна част на нощния клуб. Мислено въздъхнах и отпих от третото си мартини, с надеждата, че именно то ще ме накара да забравя за мълчанието на Блейк.
Може би съобщението ми бе закъсняло. Може би ме бе отписал като прекалено трудна. Може би имаше право. Никога не бях искала да имам сериозна връзка, но сега, когато тази възможност ми се изплъзваше, не можех да се преборя с мъчителното чувство, че губя нещо ценно. Никога не бях срещала мъж като Блейк и никой не ме бе карал да се чувствам по такъв начин.
Бумтенето на хаус музиката се усили и заглъхна, някой зад мен отвори и затвори вратата. Облегнах се напред на металното перило над трафика. Пищенето на клаксоните на колите в далечината се смесваше с тихата джазова музика, която звучеше край мен.
Трябваше да прогоня Блейк от мислите си и да се възползвам максимално от престоя си тук, дори и толкова разстроена, колкото се чувствах през последните няколко дни. Изблизах последните капки от питието си и реших да потърся Али. Може би щеше се съгласи да се откъсне за малко от Хийт и да излезе с мен на дансинга.
Обърнах се и замръзнах на място, неспособна да направя и крачка напред. Убедих се, че човекът, който стоеше пред мен е Блейк, а не споменът за мъжа, който ме бе терзал часове наред.
— Ерика.
Гласът на Блейк отекна в мен, уверен и многозначителен. Настойчивият му поглед ме парализираше. Бавно го поглъщах с очи, вкопчила пръсти в перилото зад мен, като че то можеше да удържи порива ми да литна към него.
Впрегнах цялата си воля, за да не го направя. Дори само при вида му сърцето ми се разтуптяваше. Топлината бавно обливаше кожата ми и възпламеняваше сетивата ми, докато го изпивах с поглед. Носеше черен костюм, а горното копче на тъмната му риза бе небрежно разкопчано. Господи, защо не бе с една от онези глупави тениски, когато ме изненадваше така? Изглеждаше божествено и колкото и да го харесвах с тези дрехи, мислех само как да го съблека.
— Какво правиш тук? — гласът ми, задъхан и несигурен, издаваше бурните чувства, в плен на които бях в момента. Може би Али или Хийт му бяха казали. Колкото и да ми се искаше това да ме интересува, всъщност изобщо не ми пукаше. Цялото ми тяло се бе съживило от мисълта, че той е достатъчно близо, за да ме докосне, да ме запали така, както никой друг преди.
Той изкриви ъгълчето на устата си и вирна глава. — Мислех, че ти липсвам?
— Аз… да — съгласих се. Нямаше смисъл сега да отричам. — Не очаквах да те видя тук.
Той пристъпи напред, като стопи разстоянието помежду ни. Извади ръцете си от джобовете и ги постави от двете ми страни върху парапета.
— Имаш късмет, че съм тук. Ако бях разбрал, че си се облякла така на публично място, когато си без мен, щеше да се наложи да те накажа. Ръката му започна да се движи, да докосва кожата ми там, където роклята не я покриваше. Вкопчих се по-силно в парапета, а гърдите ми натежаха от бързото ми дишане. Топла вълна се надигна в стомаха ми при обещаната заплаха.
— Харесва ли ти?
Усмивката му се стопи, докато той се наведе и ме целуна по страната. — Ако бяхме сами, щях да ти покажа точно колко много — промълви той като облиза ръба на ухото ми, преди да го захапе леко.
Рязко издишах, като се опитвах да не изстена, когато остра, сладка болка прониза утробата ми.
— Надървих се само като те видях да стоиш тук.
Въздъхнах и се притиснах към него, а доказателството за неговото желание се опираше в корема ми. Харесваше ми, че му действам така. Заля ме вълна от облекчение от това, че той още ме желае така силно, както и аз.
— Блейк… Съжалявам — прошепнах аз.
Той мълчаливо се отдръпна назад, с очи впити в моите.
— Съжалявам за онзи ден. Не трябваше да си отида така. — Поех дълбоко дъх като ми се искаше да можеше да изтрием тази част от миналото, обаче знаех, че трябва да се изправя срещу нея и доколкото мога да го накарам да разбере. — Страхувах се.
Той смръщи вежди. — От мен?
— Не. От него… че е истински. И че ти го откри толкова лесно. Не мога да обясня. Предполагам, че част от мен е искала първо да ме бе попитал.
— Част от мен искаше същото, обаче по-покровителствено настроената част искаше да знае, независимо от желанието ти. — Той прокара пръст по бузата ми. — Не можех просто да седя, без да правя нищо. И сега ми е трудно да свикна с мисълта, че някой те е наранил така.