Гневът ми отстъпи място на завладяващо желание да премахна болката му, да му помогна да оправи тази бъркотия. — Чуй ме. Не може да се правиш на господар на вселената и да отказваш помощта на хора, които са загрижени за теб.
Блейк покри ръцете ми със своите, като ги стисна леко.
— Виж, нощта беше напрегната. Нека да говорим за всичко това по-късно… когато няма да сме така грохнали.
Въздъхнах и кимнах, като приех, че за момента сме се съгласили да не постигнем съгласие.
Глава петнадесета
Звънецът не спираше да звъни. Завих се презглава и се опитах да заспя отново, като се надявах Али да отвори проклетата врата.
По дяволите. Отворих широко очи и седнах в леглото. Намирах се отново в апартамента си. Скочих и вдигнах домофона до входната врата, а Сид не се виждаше никакъв.
— Да?
— Здравей, момиченцето ми — пропя глас в слушалката.
Усмихнах се. — Качвай се, Мари. — Натиснах бутона и отключих вратата. Сложих кафето, като погледнах към часовника на фурната. Бях пропуснала обеда, както и по-голямата част от следобеда. Стомахът ми се бунтуваше. Първо кафе. Мари влезе след няколко минути, облечена в свежа в рокля на цветя, чиито ярки цветове контрастираха със завидния тен на кожата ѝ.
— Ау, прекрасно място! — Тя огледа всекидневната, която вече не изглеждаше толкова празна, след като мебелите бяха пристигнали. Сид бе сглобил всичко, докато отсъствах, за което досега не бях успяла да му благодаря. Скоро и това щеше да стане. За пръв път изглежда нашите режими съвпадаха.
— Благодаря и на мен ми харесва — казах аз. — Искаш ли кафе?
— Само вода. — Тя се покачи на високия стол до плота и пусна чантата и някакъв пазарски плик на пода.
Изглеждаше като че ме изучава. Веждите ѝ се смръщиха. — Изглеждаш ужасно, Ерика. Наред ли е всичко?
Въздъхнах, като се чувствах също така изтощена, както вероятно изглеждах. — Дълга нощ и дълга история. Ще ти спестя подробностите — казах аз, като ми се искаше кафето по-бързо да заври. Имах нужда от няколко минути, за да се събудя и да осъзная сегашното си положение, преди изобщо да говоря за него. — Какво ново? Какво става с Ричард?
— О, не знам — тя сви рамене, като пое чашата от мен. — Той си има своя живот, а аз — моя. Предполагам ще видим как ще потръгнат нещата.
— Май не чувам сватбени камбани — облегнах се назад на плота с лице към нея. Мари години наред ходеше по срещи и бяхме свикнали да обсъждаме възможностите за сключване на брак с поредния избраник. Тя бе добросърдечна, но като че никога не успяваше да намери Истинския. Господ бе свидетел, че тя бе безнадеждна романтичка и повече от всеки друг заслужаваше хармонична връзка.
— Съмнително е. И двамата сме свикнали със свободата си. Предполагам, че с годините става все по-трудно да промениш живота си заради някого. — Тя леко въздъхна и завъртя чашата си на плота. — Понякога съжалявам за времето, когато можех да си загубя напълно ума по някого, а и той по мен.
— Не звучи много разумно.
— Може би невинаги, обаче чувството е опияняващо. Несравнимо. Трябва някога да пробваш — намигна ми тя.
— За жалост, мисля че съм хлътнала до уши в момента.
— В загадъчния мъж?
Издишах и осъзнах, че тя не знае и половината от случилото се напоследък с Блейк. — Да, в загадъчния мъж. Казва се Блейк. Всъщност, живее на горния етаж.
Тя вдигна вежди. — Май нещо пропускам?
— Сложно е, но изглежда той иска да бъде с мен. И аз го искам, предполагам. — Замлъкнах като не знаех как да опиша с думи истинските си чувства.
— Тогава какъв е проблемът?
Грабнах една чаша и я напълних, преди кафето да стане напълно готово и внимателно отпих. Толкова много се борих да обуздая страстта си към Блейк.
— Плашещо е — казах аз. — Първо, той е много обсебващ, а второ, никога не съм имала нужда от никого, но колкото повече сме заедно… Като че не мога да мисля за нищо друго. Толкова е объркващо.
Затворих очи, като се опитвах да престана да мисля за него — непосилна задача. Той беше навсякъде, дори когато не бяхме заедно. А когато не бяхме заедно, копнеех да бъда с него. Разбира се, сексът беше невероятен, но когато не се наранявахме взаимно, да бъда с него винаги изглеждаше правилно. Преди него бях излизала е поредица безлични момчета, които си убиваха времето е мен, докато техните родители не ги накараха да се оженят за дъщеря на сенатор или нещо подобно. Нямаше място за сравнение.
— Много си хлътнала, момичето ми — каза Мари.