— Знам. Обаче не искам да изгубя себе си, Мари. Стигнах толкова далеч и съм това, което съм. Обичам живота и независимостта си, също като теб. Защо да променям всичко и да изгубя себе си заради някой, когото едва познавам?
— Загубваш себе си, Ерика, защото с правилния човек двамата се превръщате в нещо много по-велико, много по-голямо, отколкото изобщо сега можеш да си представиш.
Думите отекнаха в мен и ме озадачиха до дън душа. Устните ми леко трепереха и аз премигах, за да възпра сълзите, които пареха клепачите ми.
— Мисля че го обичам — прошепнах аз. — И това ме плаши до смърт.
Мари скочи от стола и заобиколи, за да дойде при мен и силно ме прегърна. И аз я прегърнах, благодарна, че я имам в живота си. Обаче как бих могла да отдам сърцето си на човек като Блейк? Той имаше толкова много тайни, освен това и сериозни проблеми е контрола. Не можех да си представя как щяхме да се справим в бъдеще с всички тези пречки. Ако не успеехме, как щях да оцелея след всичко, което бях преживяла?
— Имам нещо за теб — тя прекъсна обърканите ми мисли и вдигна пазарския плик от пода.
Извади стара кутия от обувки и ми я подаде. Аз я сложих на плота и я отворих. Вътре имаше купчина снимки на майка ми от студентските ѝ години и от далечните дни, когато Мари беше започнала да се занимава с фотография.
— Търсех нещо и попаднах на тях. За теб са.
Прегледах внимателно купчината, като изучавах всяка снимка. Лицето на майка ми и нейната усмивка ме сгряваха. Във времена като тези ми липсваше повече от всякога. Мъчех се да си спомня звука на гласа и смеха ѝ. Минало бе толкова много време, но споменът за любовта ѝ звучеше в мен, мелодия без думи, която поддържаше духа ми през времето и разстоянието.
Мари се надвеси над рамото ми, като че виждаше снимките за пръв път от много дълго време, като ми обясняваше къде в кампуса са направени някои от тях. Загледах се в снимката на петима приятели, хванати за ръце, облечени леко за студения есенен ден, съдейки по пожълтелите листа на дърветата зад тях. Нещо в снимката не накара да спра. Майка ми се смееше, русата ѝ коса се развяваше около лицето. Беше обърната към мъжа до нея. За разлика от останалите, лицата им свидетелстваха за нещо повече от безгрижието на момента — бегъл израз на обожание, който отскоро ми бе станал познат.
— Кой е този? — посочих мъжа с пясъчно кестенява къса коса и сини очи, които ми изглеждаха познати.
Тъй като Мари мълчеше, се обърнах и видях как клати глава.
— Стар приятел, предполагам. Не мога да си спомня.
— Изглежда обаче майка ми го познава.
— Пати имаше много приятели. Тя бе много популярна. Половината момчета от кампуса бяха влюбени в нея, кълна се.
— Мари…
— Ерика, не знам кой е този мъж. Бих искала да можех да ти кажа. — Тя хвана чантата си и освежи грима си в джобното огледалце.
Мари беше безгрижна и енергична, дори леко наивна понякога, но не беше добра лъжкиня. Нещо криеше. Подозирах защо, но не исках да я притискам.
— Сладурче, тръгвам. Нали ще ме държиш в течение как вървят нещата със Загадъчния Блейк? — тя се усмихна, като че нищо не се бе случило през последните пет минути.
— Разбира се. И на теб късмет с Ричард.
В отговор тя ми се усмихна слабо, което не ме обнадежди особено по отношение на Ричард. Отвори вратата и изписка, когато се озова срещу Блейк на входа. Той изглеждаше също толкова изненадан.
Засмях се и застанах до тях на прага. — Мари, това е Блейк. Блейк, това е приятелката ми Мари.
— За мен е удоволствие да се запознаем, Мари — каза той, като я поздрави със спираща дъха усмивка.
Тя измърмори нещо неразбираемо и си отиде, като многозначително ми се ухили за сбогом.
Блейк се облегна на рамката на вратата, изкъпан и босоног, с ръце пъхнати в джобовете на морскосини панталони, съчетани с обикновена бяла тениска. Само той можеше да направи нещо толкова обикновено да изглежда така непоносимо секси.
— Искаш ли да си поръчаме храна за вкъщи?
— Звучи чудесно. Все още съм разбита.
— И аз. Тайландско?
— Съгласна. Ще дойда горе. Трябва да се преоблека — посочих пижамата си.
— Няма нужда. Дрехите не са задължителни, нали знаеш?
Той се ухили, а врътнах нагоре очи и го плеснах по рамото, като се опитвах да скрия усмивката си, преди да се върна в стаята си.
— О, Господи — изстенах аз. — Мисля, че ще престана окончателно да готвя.
— Не мога да допусна това — каза Блейк между две хапки, докато поглъщаше юфка от тенекиена кутия.
Сигурно мислеше, че се шегувам, обаче това беше най-добрата тайландска храна, която някога бях яла. Отпуснахме се на канапето, изтощени и сити.