— Завързах някои познанства — казах аз и спрях дотук. Али и Сид никога не бяха особено близки, а енергията му можеше да се използва по-пълноценно за бизнеса, отколкото за обсъждане или дори изслушване на драмата на Али.
— Звучи добре — той даде знак, че се оттегля в леговището си като се потупа по челото.
Спрях го. — Виж какво, може би ще имам нужда от помощта ти.
Той се извърна към мен. — За какво?
— Почакай.
Отидох в спалнята и измъкнах снимката от кутията. Когато се върнах я поставих на плота пред него.
— Кой е това?
— Майка ми. А има голяма вероятност това — посочих мъжа до нея — да е баща ми.
Очите му изскочиха от орбитите и той на няколко пъти да премести поглед от снимката към мен. — Какво общо имам аз?
— Трябва да ми помогнеш да открия кой е той.
— От тази снимка?
— Учил е в Харвард заедно с майка ми през 1991. Знам само това и имам тази снимка.
Сид вдигна снимката. Мръщеше се и хапеше устни, обичайното му изражение, когато пресмяташе нещо и добър знак, че може и щеше да ми помогне
— Какъв е планът ти? — попитах подкупващо аз.
— Харвард едва ли поддържа публичен регистър за бивши студенти, затова трябва да измисля как да получа достъп като частно лице до базата данни. След това ще кача някой приличен софтуер за разпознаване на изображения и ще започна оттам.
— Можеш ли да го направиш?
Онова, което исках от него вероятно бе свързано с нелегално проникване в системата. Със същия резултат можех да» прегледам годишниците в библиотеката, но методът на Сид бе по-бърз и по-сигурен.
Той вирна глава. — Този пич наистина ли ти е баща?
— Знам ли.
— Добре. Ще ти кажа, когато намеря нещо — каза той. Прибра се в стаята си като взе снимката със себе си.
Отново насочих вниманието си към лаптопа. Оставаше ми да свърша още хиляди неща, включително да прегледам резюмета, които се бяха натрупали, след като обявих свободната позиция на Али, преди да замина. Сега не можех изобщо да се съсредоточа. Колко дълго щеше да продължи това търсене? Ами ако Сид го открие за няколко часа? Ами ако въобще не успее да го намери? Гризях си ноктите.
Телефонът ми звънна и аз едва не подскочих от стола. Бях запаметила номера, затова веднага го разпознах.
Поех дълбоко въздух и весело се обадих: — Здравей, Исак.
— Посрещах с благодарност всяка възможност да се разсея.
— Какво ще правиш довечера? — попита меко той, което ми напомни колко очарователен бе всъщност.
Поколебах се. — Не знам още със сигурност. Защо?
— Пристигам в Бостън днес следобед. Помислих си, че можем да се видим, докато съм в града.
— Разбира се.
Все още изпитвах чувство за вина задето отмених срещата ни в последната минута без достоверно извинение. Знаеше само, че заради бизнеса призори в неделя ми се е наложило внезапно да замина.
— Чудесно, можеш ли да дойдеш в „Парк Плаза“ около шест?
— Идеално, ще се срещнем там.
Затворих. Всяко вълнение във връзка със срещата ми с Исак се изпари, като знаех, че щеше да ми липсва спокойната вечеря с Блейк в неговия апартамент. Вече ми липсваше. Влюбвах се безнадеждно в Блейк. Е, и какво от това? Трябваше да престана да се самобичувам заради всяка стъпка, която задълбочаваше връзката ни. Ако щях да се влюбя безнадеждно, щях да го направя с цялото си сърце и без никакви съжаления.
Хвърлих поглед на часовника, поколебах се за миг и изпратих на Блейк съобщение.
Е. Мога ли да те посетя в офиса?
Б. Разбира се.
Преоблякох се в бежова права пола, бяла закопчана до горе блуза и пригладих косата си. Огледах се в огледалото, доволна, че изглеждам достатъчно делова за вечеря с Исак и достатъчно сексапилна, за да дам на Блейк храна за размисъл, докато ме няма.
Когато пристигнах, Блейк не беше в предната част на офиса. Като че никой не ми обръщаше внимание, така че се насочих към кабинета му. Той се бе заковал пред трите монитора. Телевизионните екрани беззвучно бълваха борсови индекси и новини от другия край на стаята, което ми напомни защо спазваше правилото си да няма електроника вкъщи.
Затворих вратата зад себе си.
Той се завъртя на стола си. — На какво дължа това удоволствие? — Облегна назад с похотлива усмивка.
— Днес съм на делова вечеря. — Отидох до отсрещното бюро, където той бе принуден да използва баналните молив и хартия, повдигнах се и седнах върху него. — Така че се отбих да те видя за малко.
— С кого имаш среща?
— С Пери.
Той се намръщи. — Този дявол не се отказва.