Поех си дъх, за да се успокоя, и се опитах отново да подхвана темата за бизнеса. — Спомена, че можем да намерим начин да работим заедно. Чудех се какво имаш предвид.
Той се усмихна. — Е, ти си социален експерт. Какво мислиш?
Напрежението леко спадна, когато ми се удаде възможност да говоря за бизнес. Започнах да го разпитвам за маркетинговата му стратегия, за която той знаеше твърде малко и общо взето имах по-добра представа от него как са структурирани различните му отдели за отделните публикации. Хрумнаха ми няколко възможности за сътрудничество.
Прекарахме малко повече от час в обсъждане на възможностите да се използва потенциала на „Клозпен“ за съвместна реклама с неговите издания. Планът звучеше обещаващо, а Исак изглежда го възприемаше. Съгласих се да напиша предложение с вариантите, които бяхме обсъдили.
Когато не засягаше личния ми живот, разговорът се оказа продуктивен и дори приятен. Довършихме бутилката бяло вино и му препоръчах още места в Бостън, които да посети при следващото си идване в града. На масата се възцари тишина, докато чакахме сметката. Проверих часовника. Бяха изминали почти три часа. Блейк сигурно бе побеснял.
Когато излязохме от ресторанта, слънцето беше залязло, а аз се държах по-непринудено благодарение на изпитото вино. На улицата беше топло. Извърнах се назад към Исак, за да го попитам в каква посока е. При това движение загубих равновесие и се препънах. Исак ме хвана и ме притисна силно към гърдите си.
— Прекарах страхотна вечер с теб, Ерика — гласът му бе нисък и сериозен.
Това би могло да трогне друга жена, но мен ме дразнеше като звук от стърженето на нокти по черна дъска. Нещо не беше наред, въпреки толкова позитивния завършек на вечерта
— Благодаря Исак, обаче аз…
Той заглуши протеста ми като неочаквано ме целуна по устните. Замръзнах, когато той проникна с език и ме сграбчи за задника, като триеше слабините си в мен. Извиках в устата му, докато се опитвах да намеря опора и да го отблъсна, но той ме държеше здраво прикована на място.
Опитах се да откопча, а алармените сирени запищяха. Адреналинът се надигна в мен като приливна вълна. Цялото ми тяло бе обхванато от импулса да се боря, да го отблъсна от себе си колкото може по-скоро. Мозъкът ми издаваше заповеди, но противно на всеки инстинкт, аз се колебаех, като се надявах, че той просто ще ме остави на мира.
— Защо не се върнем обратно в хотела?
— Пусни ме, Исак.
Моля те. Не мога отново да направя това. Моля те.
Той се изсмя, противен звук, който ме прониза. — Мислиш, че на Ландън му пука за теб, така ли?
Кипях от гняв и се приготвих да забия коляно в топките му, когато той замръзна.
— Пери.
Дълбокият глас прозвуча зад мен. Исак ме пусна и веднага се отдръпна. Отстъпи назад към каменната стена на сградата. Бърз като светкавица, Блейк го сграбчи за гърлото и го притисна към стената.
Исак заломоти някакви извинения. — Тя се подхлъзна, аз я хванах. Това е всичко, кълна се.
— Не изглеждаше така.
Огледах улицата. Нощта се бе спуснала и бяхме сами. Опитвах се да успокоя дишането си, докато паниката отшумяваше в мен, като непрекъснато си припомнях, че съм в безопасност. Блейк беше тук и по всичко изглеждаше, че Исак няма никакъв шанс. Секунди по-късно бръщолевеше някакви патетични извинения, докато Блейк го стискаше все по-силно, като го заплашваше да направи едно погрешно движение.
— Тя е моя, Пери. И ако отново ѝ посегнеш, ще ти откъсна ръцете. Ясен ли съм?
— Да, да, напълно. — Той отпусна хватката си и го блъсна отново, от което Исак започна да кашля, като се вкопчи в ръката на Блейк, стиснала врата му.
Никога не го бях виждала толкова разгневен, както сега.
Най-накрая Блейк го пусна. — Махай се — заповяда той.
Исак изчезна надолу по улицата към Плаза. Блейк се обърна към мен със студеното си, като че изсечено от камък лице.
Глава седемнадесета
Последвах Блейк надолу по улицата, където бе паркирана лъскавата му спортна кола. От колко време ме следеше? Откъде изобщо бе разбрал къде ще бъде срещата ни? Странната му осведоменост относно местонахождението ми бе обезпокоителна, но нямах намерение да повдигам въпроса в този момент.
Той ми отвори вратата, механичен жест от негова страна, както предположих, тъй като не бе проронил дума откакто седнахме в колата и профучахме няколко пресечки до апартамента. Излязохме и аз го спрях пред входа.
— Сърдиш ли ми се?
— Не съм особено радостен, че те заварих да се целуваш с този тип, ако това имаш предвид.