— Отсреща има чудесно заведение. Сервират пълна ирландска закуска.
Изправих се и срещнах погледа му, развълнувана от възможността да му откажа.
— За мен беше удоволствие, мистър Ландън, но някои от нас трябва да работят.
— Поканил те е на среща? — възкликна Али по телефона. Гласът ѝ звучеше на фона на врявата и суматохата на Ню Йорк.
— Така ми се стори — все още се чувствах замаяна от събитията сутринта.
— Беше ли облякла специалния си костюм? И блузата?
— Да, разбира се — казах аз, докато събличах въпросната дреха и се строполих на разтегателния диван в стаята ни в общежитието.
— Е, нищо чудно тогава. С тях изглеждаш великолепно. Той готин ли е?
Блейк Ландън бе един от най-сексапилните мъже, с които някога бях споделяла една стая, но нямаше никакво уважение към жените в бизнеса, което в значителна степен убиваше влечението ми към него. За жалост, опасно се доближаваше до възможността да попадне в първата десетка на списъка ми на хора, които презирах най-много.
— Това няма значение, Али. Никога не съм се чувствала толкова унизена. Потръпнах, докато преживявах отново неговите предизвикателства и последвалото отхвърляне.
— Права си. Съжалявам. Щеше ми се да бях там да ти помогна.
— На мен също. Както и да е, как мина интервюто?
Али замълча за малко. — Добре.
— Така ли?
— Всъщност, мина наистина добре. Да не се урочасам, но изглежда доста обещаващо.
— Това е чудесно.
Опитвах се да прикрия разочарованието си като знаех колко въодушевена беше тя от тази възможност. Щеше да работи под ръководството на маркетинг директора на една от най-големите марки в модата. От месеци знаех, че Али ще си търси постоянна работа, след като се дипломира, обаче мисълта да поддържам сайта без нея ме депресираше. Ако не получехме възможност да назначим нов търговски директор, щях да се превърна в лицето на компанията, а създаването на мрежа от контакти не беше най-силната ми страна.
— Засега няма нищо черно на бяло. Ще видим.
— Трябва да празнуваме — казах аз. Бог бе свидетел, имах нужда от някаква награда след преживяната адска сутрин.
— Трябва да вдигнем тост за нашия нов най-добър приятел Макс — изписка тя.
Изсмях се като знаех, че Макс е и точно нейния тип, но тя нямаше представа за това. Разтапяше се цяла пред костюм от три части.
— Надявам се, че не връща услуга на Кинлан с предложението за нова среща.
— Хората не размахват морков от два милиона долара пред някого като услуга.
— Вярно е, но искам да инвестира само, ако наистина има интерес.
— Ерика, както обикновено, мислиш прекалено много.
Бавно издишах. — Може би.
Надявах се тя да има право, но не можех да спра да разигравам мислено всички възможни сценарии в опит да планирам и да се подготвя за всеки от тях. Напоследък мозъкът ми не спираше да работи.
— След час хващам експреса. Ще се върна преди вечеря и след това можем да пием по нещо.
— Добре, тогава до скоро.
Затворих и се насилих да стана, за да намеря удобното си долнище от анцуг, което пазех за дни на раздели с гаджета и махмурлук. Днешният ден бе изцедил всичките ми сили.
Спрях пред голямото огледало в стаята, която споделяхме с Али. Разхлабих кока си и вълнистата ми руса коса се спусна по гърба ми. Бях по-слаба от обикновено, благодарение на изминалите седмици на стрес, но комплектът бельо все така обгръщаше нежните извивки на тялото ми.
Прокарах ръце по тънката дантела и обвих ханша си, обзета от желанието нечии други ръце да ме накарат да забравя днешния ден. Не бях очаквала коленете ми да омекнат пред някакъв наперен инвеститор при първата ми презентация пред борда, обаче физическата ми реакция към Блейк бе сериозен индикатор за това, че трябва да съживя социалния си живот. Трябваше да излизам и да се срещам с повече хора. Да се откъсна от компютъра, поне в съботните вечери. По това време обикновено се занимавахме с поддръжката на сайта, защото трафикът беше бавен, но ако карах с това темпо, нямаше да завържа никаква връзка, докато съм в периода на двадесетте си години.
Отхвърлих страховете си, облякох се и изпратих имейл на Сид с новините. Той нямаше да се събуди през следващите няколко часа. Освен че бе нощна птица като повечето програмисти, бе пипнал и грип в деня преди срещата. И него не го биваше много да говори пред публика, обаче бройката увеличава силата и можех да се възползвам от подкрепата му.
Бизнесът държеше Али, Сид и мен на повърхността, покриваше таксите и скромните ни разходи като колежани, обаче хранехме големи очаквания за това къде нашето престижно образование щеше да ни отведе след дипломирането. Докато Сид и Али си търсеха работа като всички отговорни колежани, аз се бях посветила изцяло на „Клозпен“, убедена след първоначалния ни успех, че ще мога да го превърна в нещо много по-добро за всички ни от това да работим по график от девет до пет.