Замълчах за малко. — Какво?
— Внимавай, чу ли?
— Ще внимавам. Обещавам.
Прекъснах връзката и се загледах в снимката на сайта, като ми се искаше да познавах мъжа от другата страна. Не адвоката или политика, а човека.
Кликнах върху някои прозорци в сайта и научих колкото можах повече за него, което само засили усещането колко трудно щеше да бъде да си уговоря среща. Не можех просто да вляза в кабинета и да му се представя. Хрумна ми мисълта да помоля Блейк да влезе в ролята на посредник, обаче отхвърлих тази идея. Не исках да го замесвам в това, за негово и за мое добро.
Прехвърлих номерата в телефона си и се обадих на Али. Още не бяхме говорили и силно се изненадах, когато тя вдигна.
— Опитвах се да се свържа с теб — казах аз, като се опитвах да не издам колко съм загрижена.
— Знам, наистина съжалявам. Бях затрупана с работа, а трябваше да се оправям и с цялата тази история с Хийт.
— Добре ли си?
Тя замълча за момент. — Струва ми се, че да.
— Как е Хийт?
— Изглежда добре… по-добре. Той е в Лос Анджелис, а аз не мога да отида да го видя, защото съм много заета.
— Така е. Представям си какво е било всичко това за теб.
Тя се засмя апатично. — Мисля, че е трябвало да завърша психология, защото когато бях с него, като че ходех с двама напълно различни мъже.
— С тази разлика, че си влюбена само в единия.
Тя въздъхна от другата страна. — Вярвай ми, знам.
— Али, давам си сметка, че невинаги съм била на твоя страна, когато е ставало дума за Хийт, но надавам се знаеш, че винаги можеш да разговаряш с мен на тази тема. Шокирана съм, но искам да ти помогна. Ти все още си най-добрата ми приятелка. Не искам това да ни раздели.
— Благодаря ти — каза тя. — Това означава много за мен. Очевидно не мога да споделям с родителите си. Те ще се побъркат от страх.
— Да се надяваме, че Хийт ще се излекува, преди да ти се наложи.
— Дано.
Потропах с пръсти по плота. — А пък аз имам интересни новини.
— Какво става?
— Мисля, че открих баща си.
— Какво? Сериозно ли говориш?
— Обаче имам нужда от теб. Той е някаква голяма клечка — адвокат, а също така се е кандидатирал за губернатор, така че нямам представа как да се свържа с него, нали разбираш, дискретно. Надявах се да ти хрумне някоя идея.
— Ау, добре. Чакай да видим какво мога да направя. Познавам някои хора в списание „Ревю“. Може би ще успеем да поискаме интервю.
Настроението на Али се промени. Новата мисия я оживи. Това момиче бе родено за маркетинг.
— Благодаря.
— Няма защо. Но как се чувстваш от всичко това? Прехапах устни и се загледах напред с невиждащ поглед.
Как ли се чувствах?
— Трудно е да се изрази с думи. Предполагам, че съм развълнувана. Но и нервна. Нямам представа що за човек е той. Независимо от това усещам, че трябва да свържа с него. Не мога просто да си седя като знам кой е, без да се опитам да разбера дали и той не иска да се запознаем.
— Сигурна съм, че иска.
Свих рамене. — Може би. Скоро ще разберем, надявам се.
— Ще видя какво мога да направя с това интервю. Дръж ме в течение, ако възникне нещо ново.
— Разбира се. Благодаря ти, Али.
— За нищо. Ще ти звънна по-късно.
Глава осемнадесета
Нервно прелиствах някакво списание, докато красивата администраторка на рецепцията на Дейниъл Фицджералд ме покани да вляза. Офисите на фирмата „Фицджералд&Куин“ бяха разположени в сърцето на финансовия квартал на Бостън и просторният ъглов кабинет, в който се озовах, не оставяше никакво съмнение, че мъжът, седнал пред мен, е една от най-важните клечки в корпоративния пейзаж на града. Облечен в забележителен костюм от три части, той преглеждаше книжа зад поставеното върху подиум писалище, с очила за четене, кацнали на носа му. Вече не приличаше на безгрижния млад човек от снимката.
— Мистър Фицджералд — гласът ми секна при този обикновен поздрав.
Той ме погледна със същите като моите хладни сини очи. Косата му бе започнала да посивява, по лицето му имаше бръчки, но все още бе много красив. Можеше да се разпознае мъжът от снимката.
— Аз съм Ерика Хатауей — протегнах ръка за поздрав.
Той се изправи, за да ме посрещне и ми посочи креслата пред писалището с приятна усмивка. — Заповядай, седни, Ерика.
Седнах и вдъхнах аромата на добре поддържаната кожена тапицерия.
— Да видим. Значи работиш за „Харвард Ревю“? — той изви вежда към мен.
— Нещо такова — Али ми бе уредила интервюто под претекста, че работя за известното списание и ако нещо се объркаше, вероятно някой служител щеше да бъде уволнен заради нейното ходатайство.