Той ме гледаше очаквателно.
Преглътнах мъчително и поех дълбоко дъх. Да става каквото ще.
— Говори ли ви нещо името Патриша Хатауей? — попитах най-накрая като го гледах изпитателно, докато изричах тези думи.
Дори и то да означаваше нещо за него, не го показа, лицето му бе застинало, лишено от емоции. Сините му очи ме пронизваха, непроницаеми.
Той небрежно погледна часовника си. — Не съм сигурен. По какъв начин това е свързано с интервюто, млада госпожице? — Гласът му бе равен и невероятно овладян.
Тежко преглътнах, като се борех с внезапен пристъп на гадене. Луда ли бях да постъпвам така? Ами ако грешах? Ако „информацията на Мари не бе точна?
Прогоних съмнението от съзнанието си и се съсредоточих върху настоящето. Сведох поглед към ръцете си, свити нервно в скута ми. — Аз съм дъщеря на Патриша Хатауей. Надявах се да мога да поговоря с вас за това.
Между двама ни се възцари дълго мълчание и тогава осъзнах истината. Тялото ми се вцепени при това прозрение.
Като се изправи рязко, той прекоси кабинета е гъвкава грация, затвори вратата и се върна обратно на мястото си. Свали очилата си и ги хвърли на писалището и ме погледна сурово.
— Какво целиш с това?
О, Господи. Съмненията отстъпиха пред неопровержимата истина, че този мъж наистина е баща ми. Можех да го почувствам. Вкопчих се в седалката на креслото, а дланите ми обилно се потяха. Помолих се наум да не ме изхвърли на мига, след като чуе онова, което се готвех да му кажа.
— Аз… — опитах се да си представя как произнасям думите, обаче те заседнаха в гърлото ми. Звучаха налудничаво и арогантно. Но бяха верни. Знаех го. Ами ако той не ми повярва? Затворих очи и ги изрекох, преди да загубя кураж. — Мистър Фицджералд, мисля, че съм ваша дъщеря.
Той се облегна назад в креслото със стиснати челюсти и ме пронизваше с поглед. Стоеше така, както ми се стори, цяла вечност. Сърцето ми биеше в гърдите, предчувствието за онова, което можеше да каже или да направи, увисна в пространството между нас.
Бавно издиша и се облегна напред на писалището си. — Да видим. За пари ли става дума? Ако е така, просто ми кажи за каква сума говорим.
Опитвах се да кажа нещо, но думите му ме прерязаха. Той мислеше, че го изнудвам за пари? Не, не, не. По дяволите. Енергично клатех глава и разтривах точката между веждите си. Всичко вървеше наопаки. — Не става дума за това. Просто исках да се срещна с вас. Това е всичко.
Не исках нищо от него. Поне нищо такова.
Той се поколеба за миг, преди да се облегне отново на бюрото си, като разтъркваше основата на носа си с въздишка. — Не мога да кажа, че съм очаквал това.
— Нито аз, честно казано. Никога не съм мислила, че ще ви срещна.
— И аз. Слушай, Ерика — той прочисти гласа си и подреди някакви книжа на бюрото си. — Страхувам се, че наистина не е нито времето, нито мястото да обсъждаме това.
Кимнах. — Знам. Съжалявам.
— В разгара на кампанията съм. За теб ми отпуснаха петнадесет минути, така че имам друга среща след малко.
Замръзнах, когато схванах значението на думите му. Щом не го заплашвах с нищо, той нямаше време за мен. Гърлото ми се стегна и очите ми започнаха да парят от непролети сълзи. Каква загуба на време. Онази част от мен, която бе разчитала толкова много на тази среща, сега бе обхваната от болезнено съжаление. Трябваше да очаквам това. Беше глупаво, налудничаво от моя страна. Ако Мари не ми беше показала проклетата снимка…
— Разбирам — посегнах към чантата си като се надявах да не изглеждам така наранена, както се чувствах. — Във всеки случай за мен бе удоволствие да се запознаем. Успех с кампанията.
Изправих се, за да стисна ръката му и сведох поглед, като избягвах очите му. Нямаше да му доставя удоволствието да разбере колко ме боли. Той хвана ръката ми и я задържа малко по-дълго.
— Нали ще предадеш на Пати поздрави от мен?
— Тя почина.
Гласът ми бе равен, безизразен. Естествено бе да предположи, че тя още е жива. Беше ми отнета твърде рано.
Той бързо издиша, а ръката му пусна моята. Улових сянка на някакво чувство да прелита в очите му. Той потърка гърдите си и потръпна.
— Нямах представа.
Кимнах.
— Почина, когато бях на дванадесет години. Рак на панкреаса. Обаче не страда дълго.
Гласът ми бе спокоен докато изричах думите, равен и безпристрастен. Като че говорех за някой, когото бегло познавах, потиснах чувствата си щом усетих, че се готвят да излязат наяве. Днес не бе ден да потъвам отново в мъката си. Емоциите ми бяха опънати като струна.