— Никога не съм казвал, че искам право на собственост. Може да ми дадеш акции или можем да го наречем заем. Това наистина няма значение за мен.
— Именно.
Той вдигна очи нагоре. — Нямам предвид това, Ерика.
Излязох от ваната, мокра и покрита с мехурчета пяна. — Можеш ли да ми подадеш кърпата?
— Не и преди да поговорим — той не помръдваше.
Гледаше ме втренчено, решително скръстил ръце пред гърдите си, само с леко раздвоено от голотата ми внимание. За щастие, можех да мина и без кърпа.
— Престани — рязко казах аз.
— Трябва да ми вярваш — спокойно отвърна той.
Нещо в начина, по който го каза, ме озадачи. Защо изведнъж това бе станало толкова важно за него? Какво се бе променило между нас през тези няколко седмици, заради което за него бе станала непоносима мисълта да инвестирам с Макс? Щях да го попитам, ако мислех, че ще ми даде директен отговор. Нямаше значение, нищо, което можеше да каже, щеше да ме разколебае. Бях взела решение. Той трябваше да разбере веднъж завинаги, че не съм негова собственост, която притежава и контролира.
Стъпих на плочките на пода и едва не се подхлъзнах на сапунената вода, която се стичаше от мен. Той понечи да ми помогне, но аз се отскубнах.
— Този разговор приключи — казах аз. — Ти имаш сериозни проблеми с контрола и те съветвам да потърсиш помощ от терапевт, за да ги разрешиш, тъй като е ясно, че аз не мога да ти помогна.
— Добре, аз имам проблеми с контрола, а ти имаш сериозни проблеми с доверието, Ерика. Може би и за двама ни терапията ще се окаже от полза.
Погледнах го. Моите проблеми с доверието поне имаха напълно основателни причини. Проблемите на Блейк с контрола несъмнено произтичаха от успеха му, който доколкото ми бе известно, едва ли бе травмираш. Освен това, винаги бях мразила терапията. Намекът му, че имам нужда от такава, като повтори собствените ми думи, ме накара да се почувствам малка. Повредена.
Стиснах зъби и се увих кърпата около себе си. — Върви по дяволите.
— Ерика, такъв съм аз. Така съм програмиран. И когато се опитвам да контролирам ситуацията, моля те разбери, че имам убедителни основания за това.
Поех дълбоко дъх, решена да не допусне спора да се задълбочи. — Нещата са прости, Блейк. Имам нужда от равновесие в живота си. Нямам намерение да ти дам всичко — разум, тяло и бизнес и да те оставя да ме командваш като послушна марионетка. Това ще ме съсипе. Това ще съсипе нас.
— Значи си взела решението си? — от спокойния му глас неочаквано ме побиха тръпки.
— Окончателно. Свиквай — оттеглих се в спалнята, за да потърся удобния си анцуг.
Блейк беше необичайно тих и когато се излязох от дрешника видях, че си бе отишъл. Въздъхнах с облекчение, докато ме заливаше вълна от тъга, която изсмука всичките ми сили. Той си бе отишъл. Строполих се върху леглото. Границата между копнежа ми към него и всеобхватния ми гняв започна да се заличава, докато се взирах в тавана. Това беше само кавга. Двойките непрекъснато се караха. Щяхме да го преодолеем.
Но какво означаваше тя за връзката ни? Ами ако това беше то? Краят? Как щях да живея занапред без него? Частица от мен бе искала той да си тръгне, или поне да се откаже от темата за инвестициите. Сега, когато си бе отишъл, не можех да си обясня странната пустота, която усещах.
Затворих очи и се опитах да се убедя, че след като утре всичко свърши, ще да намерим начин да се справим. Молех се да успеем.
Въртях се в леглото цяла нощ. Събудих се обляна в студена пот, объркана, когато осъзнах, че Блейк не е при мен. Копнеех за него, копнеех да загърбим това недоразумение.
Представих си как се промъквам в апартамента му с ключовете, които той ми бе дал и как го съблазнявам. Как признавам, че го обичам. Всичко имаше смисъл, когато той беше в мен, когато ме любеше, когато отвеждаше и двама ни на място, където нищо друго нямаше значение. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Прокарах ръце по влажната си кожа, като желаех неговите ръце да ме докосват. Само да можех да го почувствам до мен, може би щях да разбера, че не сме се разделили. Че той все още ме обича толкова много, колкото и аз го него, въпреки влудяващия си характер.
Борех се с порива си да отида при него до зазоряване. В мен се надигна гняв заради това, че бе постъпил така с мен. Беше ме притежавал, както никой друг. Изтощена и възбудена, сега бях болна от желание, буквално изгубила съня си, защото не можех — не исках — да му дам онова, което той искаше.
Исках да му дам каквото искаше, но на каква цена?
На другата сутрин надникнах в стаята на Сид, където той шумно хъркаше. Не си дадох труда да шепна, защото знаех, че няма да се събуди лесно. — Сид, искам да те помоля за услуга.