Жестът ме изненада, обаче ми стана приятно.
— И аз — казах.
Защитена от рамото му, силно го прегърнах в отговор, като ми се искаше да не бях толкова изтерзана точно сега. Ако не внимавах, щях да се разплача на мига. Нямаше да си помисли, че преследвам парите му, но щеше да се убеди, че ми хлопа дъската.
— Влизай, искам да се запознаеш с Марго.
Кимнах, вдигнах чантата си и я оставих в антрето. Влязохме в просторната трапезария е мебели от състарено, боядисано в бяло дърво, от която се минаваше в дневната. Големи дивани, покрити е бели ленени калъфи, с разпръснати по тях светлосини възглавници — целият интериор бе в типично морски стил.
Той ме поведе към кухнята, където висока жена с червеникаво кестенява коса бъркаше салата. — Ерика, това е Марго.
Марго свали престилката си и тръгна към мен с протегнати ръце. Фигурата ѝ бе гъвкава, а загорялото ѝ лице бе обсипано с лунички. От ушите ѝ висяха перли, които хармонираха с огърлицата на шията ѝ. Въпреки че беше висока я чувствах крехка в прегръдката си. Когато отстъпи назад, веднага се поздравих за избора си на облекло.
— Наистина ли си ти? Колко се радвам да се срещнем, скъпа. Гладна ли си?
През целия ден не можех да помисля за ядене. Тази сутрин нервите ми бяха опънати до крайност, а след срещата яденето бе последната ми грижа. — Всъщност, умирам от глад.
— След няколко минути ще е готово. Скъпи, вече можеш да се заемеш с рибата — тя посочи хладилника на Дейниъл.
Той кимна и ме пусна, за да вземе някакъв поднос. — Искаш ли бира?
— Разбира се — казах аз, въпреки че щях да се отрежа на секундата, ако не сложех нещо в стомаха си. Ако изпиех цяла бира, вероятно те щяха да узнаят за мен повече неща, отколкото биха искали. Дейниъл хвана две шишета със свободната си ръка и ми направи знак да го последвам.
Излязохме навън на терасата и докато той се занимаваше с грила, се вживях в ситуацията. През целия път се бях ядосвала на Блейк, вместо да обмисля нещата, за които двамата с Дейниъл бихме могли да говорим, за да се опознаем по-добре. Наистина исках той да ме опознае, да иска да ме опознае.
Погледнах към хоризонта и спокойния океан пред нас. Покрай скалите в подножието на рифа, по повърхността се движеха черни точици.
— Какво е това? — попитах аз.
Дейниъл погледна, накъдето сочех — Тюлени. Там са по цял ден. Шумни животни. Те са първото нещо, което чуваме сутрин.
Позасмях се при мисълта, че тюлените са нещо като петлите по тези места. — Имаш красива къща.
— Благодаря. Харесва ни тук. Прекрасна е за почивка.
Той затвори капака на грила и се облегна до мен на перилото, което ни отделяше от стръмния склон няколко стъпки по-нататък. Малка сгъваема стълба се спущаше от края на поляната надолу към плажа. Скалите бяха красиви, но опасни, особено ако някой се озовеше там по време на прилива.
Дейниъл прекъсна разпилените ми мисли. — Потърсих те в Гугъл, но трябва да призная, че не ми стана съвсем ясно с какво се занимаваш. Какво представлява „Клозпен“?
Усмихнах се, сгрята от мисълта, че той бе положил усилие. Крехката надежда, която бях почувствала преди, отново оживя.
— Това е нова социална мрежа, насочена към модата. Помага на хората да си намерят дрехи, да се свържат с представители на марки и дизайнери, такива работи.
— Значи ти си разработила това още докато си учила?
— Заедно с неколцина приятели. След като се дипломирах, започнах да търся финансиране, което… направих пауза, усъмнена в думите още докато ги изричах — получихме днес, така че да се надяваме, че ни чакат големи дела.
— Това е фантастично, Ерика — той се усмихна и наклони бирата си към мен.
— А ти? Винаги ли се искал да се занимаваш с политика?
Той сбърчи нос и се загледа към тъмнеещия хоризонт на океана. — В известен смисъл, да. Моето семейство се е занимавало с политика на местно ниво няколко поколения наред, така че моето включване бе неизбежната крачка напред в кариерата ми.
— Добре ли върви надпреварата за губернаторското място?
— Определено. Имаме няколко големи спонсори и мисля, че водим доста добра кампания. Медийно социалният компонент, въпреки че почти нищо не знам в подробности, изглежда също генерира резултати. Може би ще можеш да ми обясниш.
Кимнах и се засмях. Несъмнено двамата говорехме на напълно различни професионални езици.
— Като стана дума за кампанията… — той се поколеба, като че обмисляше какво да каже. — Малко ми е неловко, но има нещо, което трябва да те попитам. — Той потърка леко наболата си брада. — Както ти казах, срещата ми с теб бе неочаквана. Приятна изненада, разбира се.