Разбира се, че щеше да предположи. Самоличността на Марк му беше известна от седмици, така че един Господ знаеше какво още бе измислил. Марк щеше да постъпи умно да стои настрана.
— И успя да откриеш къщата му в Кейп?
— Ерика, моля те, не ме обиждай — забарабани с пръсти по масата.
— Как се научи да правиш всичко това?
— Какво имаш предвид?
— Ти си хакер. Необичайна характеристика за някой с толкова много пари и възможности като теб, но очевидно все още си такъв.
Той ме стрелна с дяволит поглед. — Използвам способностите си само за добро.
— Винаги ли?
Усмивката му угасна. — Слушай, дай да говорим за сделката с Макс. Трябва да ти обясня някои неща.
— Ще стигнем и дотам. Разкажи ми как си станал хакер.
Той вдигна нагоре очи. — Безкрайни часове, прекарани на компютъра и математически способности. Доволна ли си?
— Слушай, ако не си откровен с мен, няма никаква причина да съм тук. — Изправих се да вървя.
Той ме хвана за ръката. — Моля те, не си отивай.
От погледа, който ми отправи, сърцето ми се сви, но бях решена да отстоявам своето.
Отново седнах. — Говори.
Той въздъхна. — Бях отегчен антисоциален подрастващ. Обществото ме отблъскваше. Хакерството се превърна в творческо средство, даде ми възможности, направи животът да изглежда по-значителен.
Опитвах се да си представя красивия мъж, седнал срещу мен като гневен тийнейджър, който заплашва с юмруци света при всеки повод.
— С какво обществото толкова силно те нарани? Нали родителите ти са били учители?
— Да, и бяха страшно ниско платени. Както и да е, те нямат нищо общо с това, че съм такъв, вярвай ми. Опитваха с всички сили да ме накарат да изляза от къщи, да бъда нормален, предполагам. Мисля, че съм бил прекалено… интелектуален, може би, за да е добре за мен. Новините, политиката, икономиката. Изобщо всичко, което не е наред в света и днес, в онези години ми изглеждаше ужасно несправедливо. Беше ми много трудно да оправдая това, че водя нормален, щастлив живот и да си заравям главата в пясъка, докато навсякъде се случваха ужасни неща.
— Значи си мислил, че можеш да спасиш света като седиш пред компютъра?
— Не точно. Не знам…
— Как се стигна дотам да работиш за бащата на Макс?
Той бавно издиша. Хвърлих поглед през рамо. От кея започваха да развързват въжетата. Все още имах време.
— Сега или никога, Блейк.
— По дяволите, тъй да бъде. — Той се облегна на масата и снижи гласа си така, че само аз можех да го чуя. — Свързах се с група хакери, наречена М89. Група разгневени хлапета като мен. Разработихме план да източим банковите сметки на най-големите клечки на Уолстрийт.
— Защо?
— Те забогатяваха по някаква пирамидална схема и се опитваха да се справят с активистите, които заплашваха да ги изобличат.
— И какво стана?
— Хванаха ни — каза той. — Едва се спасих от затвора и в течение на всичко това по някакъв начин привлякох вниманието на Майкъл. Той ме взе под своя закрила, успя да спечели доверието ми. Предполагам, че единствено високомерният капиталист може да представи смислен възглед за света.
Виж ти. Сега Блейк говореше толкова сдържано, овладял всеки аспект от живота си. Мисълта, че е бил толкова безразсъден, ме плашеше. И двамата бяхме стигнали до тази точка в живота си по съвсем различни пътища.
— И двамата сме искали да направим нещо голямо, аз прекарвах безсънни нощи, за да се дипломирам с отличие, а ти си хаквал банковите сметки на хората.
— И ето че сега сме заедно. Той притисна устни до кокалчетата на ръката ми, като едва ги докосна с език.
Стомахът ми се преобърна, но аз се насилих да се съсредоточа върху разговора по същество. — Как успя да се спасиш от затвора след всичко, което си направил?
Той се отпусна назад и закачливо присви устни.
— Какво има?
— Времето изтече.
Завъртях се на стола си и видях, че вече се бяхме отдалечили на метри от кея и плаваме с пълна пара.
Около час по-късно Блейк подкара колата през острова, от един квартал в друг, докато профучахме през пуста местност с малко къщи. Вкопчих се в седалката, сигурна, че щяхме да излезем от платното всеки момент — съвършен завършек на този невероятен ден. Освен това на острова едва ли имаше и шепа полицаи, а ние като че се отдалечавахме все повече от цивилизацията, ако това изобщо бе възможно.
Стигнахме до голяма облицована с кедрови талпи къща, която се отличаваше от останалите само с размерите си и с това, че както изглеждаше, бе последна в този район на острова. Минахме през сводест портал, вместо да влезем, заобиколихме и Блейк ме поведе надолу към плажа. Прекосихме дюните и стигнахме до място, където на пясъчния бряг два шезлонга бяха обърнати с лице към океанските вълни.