„Без съмнение дядо е прав“ — реши Софи, когато късно през нощта лежеше будна в леглото. В себе си тя бе сигурна, че ако не го провокира до крайност, Рейвънуд едва ли ще бъде по-лош от останалите съпрузи. Във всеки случай, тя нямаше да го вижда чак толкова често. Единственият й сезон в града бе достатъчен, за да разбере, че обикновено в Лондон всеки от съпрузите си има свой собствен живот.
„А нали искам точно това!“ — каза си тя смело. Имаше си и свои собствени интереси. Като съпруга на Рейвънуд щеше да има време и възможности да направи проучванията, свързани с бедната Амелия. „Един ден — тържествено се закле тя — ще успея да открия мъжа, който прелъсти и изостави сестра ми.“
През изминалите три години Софи в голяма степен бе успяла да се придържа към съветите на старата Бес и да не мисли за смъртта на сестра си. Първоначалният й гняв постепенно бе отстъпил на някакво мрачно примирение. В края на краищата, затворена тук, на село, тя нямаше никакъв шанс да открие и да изобличи въпросния мъж.
Но нещата щяха да се променят, ако се омъжеше за графа.
Софи неспокойно отметна завивките и стана от леглото. Мина боса по изтъркания килим и отвори малката кутия за бижута, сложена на тоалетката. Не беше трудно да открие вътре черния метален пръстен, дори и без помощта на свещ. Толкова често го бе държала в ръцете си, че го разпознаваше веднага щом го докоснеше. Конвулсивно го стисна с пръсти и го извади от кутията.
Студен и твърд, пръстенът лежеше в ръката й. Върху дланта си чувствуваше отпечатъка на странния триъгълен знак, изобразен на повърхността му.
Софи мразеше пръстена. Намерила го бе в сгърчената ръка на сестра си през нощта, когато Амелия погълна огромната доза лауданум. Софи знаеше, че черният пръстен е принадлежал на мъжа, прелъстил нейната красива русокоса сестра, на мъжа, от когото тя тогава очакваше дете и чието име никога не пожела да назове. Единственото, до което Софи успя да се добере, бе, че той е един от любовниците на лейди Рейвънуд.
Също така бе почти сигурна, че сестра й и непознатият са използвали развалините на един стар нормански замък в земите на Рейвънуд за своите тайни срещи. Софи обичаше да рисува старинните каменни стени, докато един ден не намери там кърпичката на Амелия. Това се случи няколко седмици след смъртта на сестра й. След този съдбоносен ден Софи никога вече не се върна при живописната руина.
Каква по-добра възможност да открие човека, накарал Амелия да се самоубие, от тази да стане новата лейди Рейвънуд?
За миг тя стисна пръстена в ръката си, после отново го пусна в кутията с бижутата. Ето че имаше една разумна и логична причина да се омъжи за графа на Рейвънуд, защото другият й подтик можеше да се окаже едно отчаяно и безплодно усилие.
Защото тя имаше намерение да научи дявола да обича отново.
Джулиан се протегна с небрежна грация в приятно подрусващата карета и хвърли критичен поглед към новата си графиня. През изминалите няколко седмици със Софи се виждаха твърде рядко. За себе си той бе решил, че не е необходимо непрекъснато да снове между Лондон и Хемпшър тъй като сделките го задържаха в града. Сега използваше възможността да огледа отблизо жената, избрана да му осигури наследник.
Наблюдаваше невестата си, която бе станала графиня само преди няколко часа, с известна изненада. Както обикновено във вида й имаше нещо хаотично. Няколко светлокестеняви къдрици вече бяха изскочили изпод новата й сламена шапка. Перото върху шапката стоеше твърде особено. Джулиан погледна малко по-внимателно и забеляза, че в основата си е счупено. Погледът му се плъзна надолу и откри, че една от панделките, украсяващи дамската й чантичка, се е развързала.
Върху подгъва на пътническата й дреха личеше петно от кал. Софи без съмнение го бе постигнала, когато се наведе да вземе цветята от един доста мърляв селски момък. Цялото село се събра да я изпрати, когато се готвеха да потеглят с пътническата карета. Рейвънуд не бе предполагал, че жена му е чак толкова популярна сред местното население.
Почувствува значително облекчение, когато тя не възрази, че ще му се наложи да работи през медения месец. Неотдавна бе купил ново имение в Норфолк и задължителното едномесечно сватбено пътешествие бе чудесна възможност да опознае по-добре новата си придобивка.
Длъжен бе също да признае, че лейди Доринг направи твърде много за подготовката на сватбата. Поканени бяха почти всички местни благородници. Джулиан обаче не си направи труда да покани никой от своите познати в Лондон. Мисълта да издържи втора брачна церемония пред същите лица, станали свидетели на някогашното му поражение, беше непоносима.