Склонен бе дори да признае, че Софи има чудесни очи. Те бяха с много особен син цвят, напръскани със златни точици. С учудване и удоволствие Джулиан забеляза, че тяхната собственичка няма ни най-малка представа как да ги използва за целите на флирта.
Вместо да наблюдава мъжете през спуснатите си мигли, Софи имаше смущаващия навик да ги гледа право в очите. В погледа й се усещаше нещо прямо и открито, което убеди Джулиан, че за нея ще е доста трудно да усвои перфидното изкуство на лъжата. Този факт също бе много важен. Опитите да открие зрънцата истина сред камарите от лъжи, с които го затрупваше Елизабет, го бяха докарали почти до лудост.
Софи беше слаба. Популярните напоследък рокли с висока талия й отиваха, но подчертаваха не особено пищните й гърди. У нея обаче имаше нещо здраво и жизнено, което Джулиан високо ценеше. Не му трябваше някое крехко и капризно създание. Такива жени раждаха трудно.
Рисувайки във въображението си портрета на жената, за която имаше намерение да се ожени, Джулиан изведнъж си даде сметка, че при цялата си прецизност в преценката на нейните физически качества очевидно изпускаше някои други страни на личността й. Никога не би отгатнал например, че зад това мило и сериозно лице се таи толкова упорита гордост.
Вероятно именно гордостта на Софи й бе попречила да изпита подобаващото чувство на благодарност. А своенравието и се бе оказало по-дълбоко вкоренено, отколкото бе очаквал. Смутени и объркани, бабата и дядото са били напълно безпомощни пред неочакваната съпротива на внучката. Ако изобщо някой бе в състояние да спаси положението, това бе самият той.
Решението му бе взето, когато каретата с тласък спря пред двата великолепни герба, украсяващи внушителното стълбище пред входа на имението Рейвънуд. Той слезе от екипажа, изкачи с горда стъпка каменното стълбище и с нисък глас започна да дава нарежданията си, веднага щом вратата се отвори пред него.
— Изпратете някого до конюшните, Джесъп. Искам черният да е оседлан след двадесет минути.
— Да, милорд.
Икономът предаде заповедта на един слуга, докато Джулиан закрачи по облицования с черен и бял мрамор под на предверието към застланото с пурпурен килим стълбище.
Великолепната обстановка очевидно не му правеше особено впечатление. Въпреки че бе отраснал тук, след женитбата си с Елизабет той не бе обръщал особено внимание на имението. А някога къщата го изпълваше със същата собственическа гордост, която изпитваше към плодородните земи, които я обграждаха. Днес обаче родният дом предизвикваше в душата му само неясно чувство на неприязън. Всеки път, когато обикаляше из стаите, се чудеше в коя ли от тях са се опитвали да му слагат рога.
Земята му бе нещо съвсем различно. Никоя жена не бе в състояние да опетни богатите поля на Рейвънуд или на някое от другите му имения. Един мъж можеше да разчита на земята си. Ако се грижеше за нея, тя щедро щеше да му се отблагодари. За да я запази за бъдещите графове Рейвънуд, Джулиан бе готов и на тази изключителна жертва — да се ожени отново.
Надяваше се, че настаняването на една друга жена би заличило следите на Елизабет в имението, и особено потискащо претрупаната, екзотично-чувствена спалня, която някога тя бе превърнала в своя. Джулиан мразеше тази стая. Не бе стъпвал там след смъртта на съпругата си.
„Едно нещо е сигурно — мислеше си той, докато изкачваше стъпалата. — С новата си жена няма да повторя грешките от първия си брак. И никога вече няма да бъда в ролята на муха, оплетена в паяжина.“
Петнадесет минути по-късно Джулиан излезе пред входа, облечен за езда. Не се изненада, че черният жребец, на име Ейнджъл, вече го очакваше. Знаеше, че когато се появи, конят ще е готов. Прислугата бе свикнала да изпълнява незабавно нарежданията на господаря на Рейвънуд. Никой не би поел риска да си навлече неговия демоничен гняв. Джулиан слезе по стълбите и се метна на седлото.
Конярят бързо отстъпи назад, защото жребецът тръсна глава и буйно затанцува. Силните мускули потрепваха под лъскавата му кожа, но Джулиан го овладя с твърда ръка. После даде знак и животното нетърпеливо се втурна напред.
Той прецени, че няма да е трудно да пресрещне госпожица Доринг при завръщането й в Чесли корт. Познаваше всеки инч от имението си и знаеше кой път тя ще предпочете като най-кратък. Несъмнено щеше да мине по пътеката край езерото.
— Някой ден ще се пребие с този кон — рече слугата на коняря, който му беше братовчед.
Конярят плю върху калдъръма на двора.
— Негова светлост едва ли ще се прости с живота на кон. Язди като самия дявол. Колко време ще остане този път?