Очите на Бес се свиха замислено.
— Да не би да правиш така, защото се страхуваш от графа, дъще? Това ли е причината? Мислех, че си достатъчно разумна, за да не вярваш на всички ония истории, които разправят долу, в селото.
— Не вярвам на всички — Софи се метна на седлото. — Само на половината. Това успокоява ли те, Бес? — Тя намести полите си върху коня. Яздеше по мъжки, макар че това не се считаше за съвсем подобаващо за жена с нейното положение. Но на село хората не обръщаха голямо внимание на такива неща. Във всеки случай, Софи считаше, че видът й е достатъчно приличен. Когато полите й бяха нагласени по такъв начин, отдолу се подаваха само светлокафявите й ботинки.
Бес хвана юздата на коня и втренчено изгледа Софи.
— Слушай, момиче, наистина ли вярваш на всички ония приказки, че негова светлост е удавил първата си жена в езерото на Рейвънуд?
Софи въздъхна.
— Не, Бес, не вярвам. — Истината бе, че не искаше да вярва.
— Слава богу, макар да знам, че в цялата околност няма да се намери човек, който да го обвини, дори и да я беше убил — призна Бес.
— Точно така е.
— Защо тогава отказваш на негова светлост? Не ми харесва погледът ти, дъще. Виждала съм го и преди и зная, че не предвещава нищо добро. Какво си намислила този път?
— Сега ли? Защо? Просто смятам да се върна със стария Денсър в Чесли корт и да прибера билките, които ти бе толкова мила да ми дадеш. Подаграта пак мъчи дядо, а аз бях свършила тревите за неговата любима отвара.
— Софи, мила, наистина ли ще откажеш на графа?
— Не — отвърна честно Софи. — Не се плаши чак толкова. Ако той продължи да настоява, в края на краищата ще ме има. Но условията ще поставя аз.
Очите на Бес се разшириха.
— А, сега вече ми е ясно. Напоследък пак си чела ония книги за правата на жените, нали? Не бъди глупачка, дъще. Послушай старата жена. Не се опитвай да си играеш с Рейвънуд. Той едва ли ще ти го позволи. Лорд Доринг можеш да водиш за носа, но графът е съвсем друг човек.
— По този въпрос съм напълно съгласна с теб, Бес. Графът е човек много по-различен от дядо. Но не се безпокой за мен. Зная какво правя. — Софи хвана юздите и пришпори Денсър.
— Не ти вярвам, дъще — викна след нея Бес. — Не може да дразниш дявола и да чакаш да се измъкнеш здрава и читава.
— Нали сама каза, че Рейвънуд не е дявол — викна през рамо Софи, а Денсър се понесе в тромав тръс.
Тя махна на Бес, когато конят се приближи до горичката. Денсър познаваше много добре пътя до Чесли корт и нямаше нужда да го направлява. През последните няколко години го бе минавал толкова пъти, че се оправяше безпогрешно с маршрута през земите на Рейвънуд.
Софи неволно пусна юздите, представяйки си сцената, която я очакваше в Чесли корт.
Баба й и дядо й със сигурност щяха да са много разстроени. Лейди Доринг още от сутринта бе поръчала да й занесат в леглото най-различни успокоителни. Лорд Доринг, комуто не оставаше нищо друго, освен да се срещне сам с Рейвънуд, сега вероятно се утешаваше с бутилка вино. Малобройната прислуга също нямаше да е особено радостна. Тя също бе заинтересована, Софи да сключи изгоден брак. Без сериозен брачен договор, който да понапълни изпразнената семейна каса, застаряващите слуги едва ли можеха да се надяват на прилична пенсия. Никой от домашните не би проумял твърдия отказ на Софи. Каквито и слухове, клюки и мрачни истории да се разказваха, човекът все пак беше граф, при това богат и влиятелен. Владееше по-голямата част от околността тук, в Хемпшър, както и две по-малки имения в съседните области. Притежаваше и елегантна къща в Лондон.
Според местните хора Рейвънуд стопанисваше добре земите си и бе почтен с арендаторите и работниците. В провинцията единствено тези неща имаха значение. Онези, които зависеха от графа и не се опитваха да му противоречат, можеха да разчитат на благополучието си.
Рейвънуд си имаше своите грехове, признаваха всички, но се грижеше за земята и хората си. Дори и да беше убил жена си, той никога не бе стигнал дотам, че да направи нещо действително отвратително, като например да пропилее наследството си в някой от лондонските игрални домове.
„Местните хора могат да си позволят да бъдат снизходителни към Рейвънуд — мислеше си Софи. — На тях не им се налага да се женят за него.“
Както винаги на това място от пътя, очите й се потопиха в студените и тъмни води на езерото, очертаващо се зад дърветата. Тук-там по повърхността му още плаваха ледени късове. Снегът наоколо почти се беше стопил, но във въздуха все още се чувстваше дъхът на зимата. Софи потръпна, а Денсър тревожно изцвили.