Повечето от книгите бяха печатни, също като тази във вътрешния джоб на Селдън. Дорс бавно тръгна покрай рафтовете, за да ги проучи.
— Стари книги — отбеляза тя. — Или поне повечето от тях. Една част — класика, друга — без никаква стойност.
— Външни ли са? Имам предвид — немикогенски?
— О, да. Ако имат свои собствени, би трябвало да ги съхраняват някъде другаде. Това тук е, за да могат бедните самозвани ученчета като онзи, вчерашния, да правят безсмислени проучвания… Ха, ето реферативния отдел. Тук има една „Имперска енциклопедия“, която е най-малко отпреди петдесет години. И един компютър.
Тя протегна ръце към клавиатурата, но Селдън я спря:
— Чакай. Нещо може да тръгне на зле и да се забавим.
Той посочи към дискретния указател над един самостоятелен стелаж с книги, на който светеше „Към Сакр ториума“. Второто „а“ от думата бе угаснало, може би наскоро, а може би просто на никого не му пукаше. (Империята, помисли си Селдън, наистина е в упадък.) Всички нейни части, включително Микоген.
Огледа се. Бедната Библиотека, тъй нужна за тукашната гордост и вероятно тъй полезна на старейшините, които може би я използваха, за да откриват трохички, подкрепящи собствените им вярвания, и представящи ги като убеждения на учените — туземци, бе все още празна. Никой не бе влязъл след тях.
И тогава, на прага, внезапно осъзнал, че минат ли и второто препятствие, няма да има връщане назад, той помоли:
— Дорс, не идвай с мен.
Тя се навъси.
— Защо?
— Не е безопасно, а не искам да те излагам на риск.
— Тук съм, за да те защищавам — отвърна тя меко, но настойчиво.
— Че каква защита можеш да ми дадеш? Аз съм способен да се защищавам и сам, макар ти да не мислиш така. И само ще се затрудня, ако ще трябва да пазя и теб. Не ти ли е ясно?
— Недей да се безпокоиш за мен, Хари — отвърна Дорс. — Безпокойството е моя работа — и тя потупа шарфа си там, където той пресичаше пространството между забулените й гърди.
— Понеже Чувек те е помолил?
— Понеже съм получила такава заповед.
Историчката стисна ръката му току над лакътя и той отново се изненада от силния й хват.
— Знаеш, че съм против това, Хари — рече тя — но ако чувстваш, че трябва да влезеш, аз също ще го направя.
— Добре тогава. Но ако стане нещо и видиш, че можеш да се отскубнеш, бягай. Не се безпокой за мен.
— Хари, просто си хабиш думите. А освен това ме обиждаш.
Селдън докосна входния панел, вратата се плъзна настрани и двамата минаха почти едновременно.
56
Просторно помещение; още по-просторно, защото в него нямаше нищо, което да наподобява мебел. Нито столове, нито пейки, нито каквито и да било седалки. Нито подиум, нито завеса, нито украса. Никакви лампи, само меко, еднообразно, нефокусирано осветление. Стените обаче не бяха съвсем голи. Тук-там имаше и малки примитивни телевизионни екрани, подредени на различно разстояние един от друг и на различна височина по начин, който не бе лесен за запомняне. Всички до един светеха и явно бяха двумерни. От мястото, където се намираха, не се забелязваше дори намек за трето измерение, още по-малко пък полъх от истинска холовизия.
Вътре имаше хора. Не бяха много и нийде не се оформяха групички. Всички стояха сами и — също като телевизионните екрани — в ред, който не бе лесен за запомняне. Всички с бели фусти, всички с шарфове.
Почти пълна тишина. Никой не говореше в общоприетия смисъл на тази дума. Неколцина едва-едва местеха устни, тихо мърморейки. Тези, които вървяха, го правеха крадешком, вперили поглед в земята.
Атмосферата твърде много приличаше на погребална.
Селдън се приведе към Дорс, която незабавно сложи пръст пред устните си, а сетне му посочи един от телевизионните екрани. На него се виждаше идилична градина, обсипана с цветове; камерата бавно ги обхождаше.
Тръгнаха заедно натам, като имитираха походката на останалите — бавни стъпки, меко полагане на стъпалото на земята.
Когато стигнаха на половин метър от екрана, се чу приятен, убеждаващ глас:
— Градината на Антенин според репродукции от древни пътеводители и фотоси, разположена в подножието на Еос. Забележете, че…
Дорс зашепна така тихо, че Селдън с мъка долови гласа й заради звука от приемника:
— Включва се, когато някой го наближи, и ще се изключи, ако направим крачка назад. Щом сме достатъчно близо, ще можем да говорим под прикритие. Само не ме поглеждай и млъкни, ако ни наблюдават.
Привел глава и отпуснал ръце с преплетени пръсти (вече беше забелязал, че тук това е предпочитана поза), Селдън каза: