— Очаквам всеки миг някой да завие.
— Нищо чудно. Те оплакват своя изгубен свят — отвърна Дорс.
— Надявам се, че от време на време сменят програмите. Направо е убийствено да гледаш винаги едни и същи ленти.
— Сигурно са различни — предположи историчката, след като плъзна очи насам-натам. — Може би периодично ги сменят. Не зная.
— Чакай! — мъничко по-високо се обади Селдън. После снижи глас. — Ела насам.
Дорс се намръщи, тъй като не разбра съвсем точно думите му, но той си помогна с глава. Отново тръгнаха крадешком, ала сега неговите крачки станаха по-дълги, сякаш му се искаше да увеличи скоростта. Дамата го настигна и рязко, макар и само за миг, го дръпна за фустата. Той забави ход.
— Тук има роботи — обясни, щом към картината се прибави и говор.
На екрана се виждаше част от някакво имение с неравна морава и редица от жив плет на преден план, както и три странни предмета, които можеха да се опишат единствено като роботи. Бяха очевидно метални и смътно човекоподобни по форма.
Записът поясни:
— Това е наскоро конструиран изглед от изграждането на прочутото Уендъмско имение от трети век. Роботът, който виждате в центъра, се е наричал Бендар и според архивите е служил двадесет и две години, преди да бъде заменен.
— „Наскоро конструиран“ — повтори Дорс. — Значи би трябвало да сменят филмите. — Освен ако не казват „наскоро конструиран“ за нещо, направено преди хиляда години.
Към телевизионния екран бавно приближи един микогенец и с тих, макар и не като шепота на Селдън и Дорс глас каза:
— Поздрави, Братя.
Каза го, без да погледне към тях, и след един неволен и стреснат поглед, който му хвърли, Селдън бързо извъртя глава настрани. Дорс пък изобщо не вдигна очи.
Математикът се поколеба как да реагира. Мицелий Седемдесет и втори беше споменал, че в Сакраториума не се говори. Може би преувеличаваше? В края на краищата нали бе казал, че от дете не е влизал тук.
В безизходицата си реши, че трябва да прояви поне елементарна любезност и шепнешком отвърна:
— И на теб, Братко, поздрави.
Нямаше никаква представа дали това е правилната формула за отговор, нито пък дали изобщо има някаква формула, но другият като че ли не забеляза нищо нередно в нея.
— За вас в Аврора — каза оня.
— И за теб — рече Селдън и понеже му се стори, че мъжът очаква още нещо, добави „в Аврора“. Последва почти неуловимо смъкване на напрежението. Селдън почувства, че челото му се е овлажнило.
— Прекрасно е! — продължи микогенецът. — Не съм го виждал по-рано.
— Изкусна направа — потвърди Селдън. А сетне в пристъп на дързост добави: — Загуба, която не трябва да се забравя.
Другият като че ли се сепна, но после рече:
— Воистина, воистина — и се отдалечи.
Дорс изсъска:
— Не рискувай. Не говори неща, които не ти се налага да казваш.
— Стори ми се естествено. Във всеки случай това наистина е скорошно. Само че тия роботи ме разочароват. Очаквах, че така ще изглеждат автоматите. Искам да видя органичните модели… хуманоидите.
— Мисля, че ако са съществували — отбеляза след известно колебание Дорс — не ще да са ги използвали за градинска работа.
— Вярно — кимна Селдън. — Трябва да намерим Гнездото на старейшините.
— Ако и то изобщо съществува. Май в тази празна пещера няма нищо друго освен… празна пещера.
— Нека да погледнем все пак.
Тръгнаха покрай стената, отминавайки изглед след изглед, като се опитваха край всеки да изчакват различен интервал от време, докато историчката не сграбчи ръката на Селдън. Между два екрана се забелязваха линии, които очертаваха неясен правоъгълник.
— Врата — рече тя, а сетне понамали увереността си с едно: — Как мислиш?
Селдън се огледа крадешком. Ужасно удобно беше, че в съответствие с оплаквателната атмосфера всяко лице, което не се бе втренчило в някой телевизионен екран, бе сведено в тъжна концентрация към пода. (Ала микогенецът, който преди малко се бе обърнал към тях, очевидно беше забелязал съществуването им.)
— Как мислиш, че се отваря? — попита ученият.
— С входна плочка.
— Нищо такова не виждам.
— Просто не е отбелязана, но ей там е леко обезцветено. Откри ли мястото? Колко длани, колко пъти…
— Ще пробвам. Наблюдавай наоколо и ако някой погледне насам, ме сритай.
Притаи дъх, докосна безуспешно обезцветеното място, а сетне постави цялата си ръка върху него и натисна.
Вратата тихо се отвори — без изскърцване, без стържене. Селдън пристъпи вътре колкото се може по-бързо и Дорс го последва. Вратата се затвори след тях.
— Въпросът е — отбеляза спътничката му — дали някой не ни видя.