Математикът седеше, потънал в горчиво мълчание.
Набръчканата ръка на Слънцар Четиринадесети остана все тъй ненатрапчиво протегната и той добави:
— Колко по-добре ще е така, отколкото да ти бъде отнета със сила…
И Селдън я подаде. Върховният старейшина прелисти страниците, сякаш да се увери, че нищо лошо не се е случило с нея.
— Ще ни се наложи да я унищожим внимателно по одобрения начин — леко въздъхна той. — Тъжно! Е, след като вече бе получил Книгата, туземецо Селдън, ние, разбира се, не се изненадахме, когато тръгна към Сакраториума. Непрекъснато бяхте наблюдавани, защото не мислете, че който и да било Брат или Сестра, дето не е съвсем отнесен, няма само с един поглед да разбере, че сте чужденци. Щом зърнем шапчица, веднага я разпознаваме, а на Микоген има не повече от седемдесет такива — почти всички са на туземци, пристигнали по официални дела, и докато са тук, те остават през цялото време в светските държавни сгради. Така че вас не само са ви забелязвали, но и безпогрешно са ви идентифицирали — отново и отново. Възрастният Брат, когото срещнахте, внимателно ви съобщи за Библиотеката и за Сакраториума, но освен това се погрижи да ви каже какво ви е забранено да вършите, тъй като ние не искахме да ви вкарваме в капан. Къснебе Втори също ви предупреди — и то съвсем убедително. И въпреки това вие не се отказахте. Магазинът, от който купихте двата шарфа — продължи след малка пауза Слънцар Четиридесети — незабавно ни изпрати съобщение и оттам ние разбрахме намеренията ви. Постарахме се Библиотеката да бъде празна; библиотекарят бе инструктиран да не ви поглежда; постарахме се в Сакраториума да няма много хора. Единственият Брат, който по погрешка ви заговори, едва не провали всичко, но бързо се отдръпна, когато осъзна с кого си има работа, а след това дойде тук. Както виждате, ние по никакъв начин не сме ви примамили насам. Дойдохте в резултат от собствените си действия и онова, което искам да ви запитам още веднъж е: защо?
Този път заговори Дорс. Гласът й беше твърд, погледът — стоманен.
— Ще ти кажем още веднъж, микогенецо. Ние сме учени, за нас знанието е свещено, и то е единственото, което ни интересува. Вие не ни примамихте тук, но не ни и спряхте, както можехте да сторите, преди изобщо да доближим тази сграда. Вие отстранихте пречките от пътя ни и ни улеснихте да поемем по него, а дори и само това може да се смята като подмамване. Нанесохме ли някаква вреда? Мисля, че по никакъв начин не обезпокоихме сградата, тази стая или това. — Тя посочи робота. — Пред нас е един мъртъв къс метал, който криете тук; сега ние знаем, че той е мъртъв, и това бе всичкото знание, което дирехме. Предполагахме, че то ще има много по-голямо значение, и сме разочаровани, но сега, когато знаем какво е в действителност, ще се махнем — и, ако желаете, ще напуснем и самия Микоген.
Слънцар Четиринадесети слушаше със съвършено безизразно лице, а когато историчката привърши, той се обърна към Селдън:
— Този робот — такъв, какъвто го виждате, е символ; символ на онова, което ние сме загубили и което вече не притежаваме; на всичко, което хилядолетия наред не сме забравили и което възнамеряваме някой ден да си върнем. Тъй като той е единственото материално и автентично нещо, което ни е останало оттогава, ни е много скъп — и все пак за твоята жена представлява просто „мъртъв къс метал“. Присъединяваш ли се към тази преценка, туземецо Селдън?
— Ние сме членове на общества — отвърна внимателно запитаният — несвързани от общо минало. Живеем в настоящето, което смятаме за продукт на цялото минало, а не само на един отдавна отлетял момент от време, който да притискаме към гръдта си. Осъзнаваме какво може да означава за вас роботът и бихме желали той да продължи да означава същото. Само че ние можем да го видим единствено със собствените си очи — така, както вие можете да го видите единствено със своите. За нас той е един мъртъв къс метал.
— А сега — обади се Дорс — ще си тръгнем.
— Няма — рече Слънцар Четиринадесети. — С идването си тук вие извършихте престъпление. То е престъпление единствено в нашите очи, както ще побързате да ни посочите — устните му се изкривиха в смразяваща усмивка — но това все пак е микогенска територия и на нея ние определяме дефинициите. Подобно престъпление, както ние го дефинираме, се наказва със смърт.